|
за децата от дискотеката - в който клуб се упражнявате в остроумие.
оправяйте се и далеч.
ако ви ликвидират - нямам пари за килър.
Клубове Остави бележка Бележки Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 09:51 08.01.21
Я! Архивите са живи
>> Горещи точки: войната в Южна Осетия *Кратък преглед
Тема Свидетелства на грузински бежанци
Автор Dakota (erotoman)
Публикувано 30.10.08 18:34
По официални данни повечето от 120-те хиляди грузински бежанци сега се намират в Тбилиси. Те живеят в училища, детски градини и държавни учреждения. Тези интервюта с бежанци, настанени в училищата в Тбилиси, са направени от 12 до 14 август от Мерико Габашвили и нейни колеги учители.
* * *
Тито Отинашвили, 64-годишна, от село Кехви
На 9 август около 3 часа следобед напуснахме селото. Нашето село се намира недалече от Цхинвали. Преди да напуснем селото прекарахме 4 дни в мазето. Върху къщата ни падна бомба, след което се скрихме в мазето, където бяхме напълно изолирани от външния свят и нямахме никаква информация. Над главите ни постоянно летяха самолети, отначало мислехме, че това е нашата авиация, тъй като никой не ни беше предупредил, че трябва да бягаме от селото. На 7, 8 август имаше ужасни бомбардировки, които нямаха край. Това бяха руски самолети, на корпуса им имаше червена звезда. Стреляха не само самолетите, но и с всякакви видове оръжие. В резултат на стрелбата бяха разрушени всички къщи. Стрелбата се водеше основно по гъсто населените райони.
Три часа вървяхме пеша. Беше вече тъмно, когато стигнахме Тбилиси. Преди войната прекарах операция на двата крака, затова по целия път ме носеше синът ми. Когато започваше бомбардировка, лягахме на земята. Заради болните ми крака ми беше много трудно да ставам. На териториите, които преди това бяха контролирани от нашите, се натъкнахме на хора, които според мен бяха чеченци, говореха на език, който не приличаше нито на руски, нито на осетински, а аз знам осетински. Те ни пуснаха, но ни взеха всичко ценно, което имахме. Пеш стигнахме до Еретската гора, където ни взе автобус, изпратен от грузинските власти. От този момент сме бежанци.
В моето село труповете лежаха по дворовете и нямаше кой да ги погребе. Бомбардираха мирните жители. Преди имах дом в Цхинвали, но ни го взеха и разграбиха и тогава се пренесохме в Кехви, и ето сега пак ни прогониха от къщата, в която е живял още моят прадядо.
Ние живеехме с осетинците съвсем мирно, имаше много смесени села, защо ни забъркаха в тази политика, какво общо имаме с това? Смятам всички за отговорни, нека ми върнат живота.
Кръстникът на моя внук е осетинец, семействата ни бяха много близки. В нашия район са 9 села, ако на някой нещо се случеше, всички бяхме задружни, поддържахме се. На това се крепеше нашият край.
Отначало загубих всичко в Цхинвали, сега и в Кехви. Вече няколко дни не мога да се свържа с тези, които останаха в село след като заминахме.
* * *
Нино Церетели, 36-годишна, от село Ачабети
От село тръгнахме на 8-и в 6 вечерта с камиона на съседа. При нас дотичаха съседи и казаха, че трябва веднага да напуснем село, защото наближават руски войски. На 8-и започна бомбардировка. Малко по-нагоре от нашата къща имаше руски постове, изглежда, че от там започна стрелбата.
* * *
Михаил Оситашвили, село Нуни
Вече за втори път съм бежанец, първия път бягах от село Тигви през 1994, цялото семейство дойдохме в Нуни. Много години и с много труд строих къщата ни. В селото бяхме всичко 150 семейства. Никога не съм мислил, че втори път ще стана бежанец.
На 1 август осетинците започнаха да ни обстрелват с минохвъргачки. В 6 сутринта трябваше да нахраня добитъка, но не можах, започна стрелбата. Убиха почти всички животни. Това им се стори малко, изпратиха вертолети, мислехме, че искат да ликвидират всички грузинци. Ние се държахме колкото можем, но на 7-и трябваше да бягаме с това, което имахме на гърба си. Цялото ни село беше изгорено. Слава Богу, че все пак оживяхме. Три денонощия се мъчихме по пътя, сега живеем в училището, в една стая 5 семейства. Не молим за комфорт, но добре би било да сме по едно семейство в стая. Готов съм да се върна в опожарения си дом, но докато сме тук, ни се иска децата да имат малко по-добри условия, аз имам 3 деца и 1 внук. Зет ми е на война, бихме били много благодарни, ако някой може да ни помогне.
* * *
Изо Бидзинашвили, 50-годишна, село Карби
Започнаха да ни бомбардират на 6-и. През всичките тези дни живяхме под обстрел. Нашето село се намираше в епицентъра на обстрела, сега от него нищо не е останало. Криехме се в мазето. Не мислехме, че ще бомбардират централния път, но все пак хвърлиха бомба и убиха мъжа ми. Мъжът ми загина на 8-и. Излезе на улицата до съседите, в това време започна бомбардировка, хукнах да го търся, на земята лежаха много окървавени тела. Дойде “Бърза помощ”, прибраха ранените, а мъртвите ги оставиха. Моят мъж лежеше малко по-далече от другите. Съседите го занесоха в къщи, но вече беше мъртъв. Съседката лежеше по лице на земята. Когато изтичах при нея, ми стана зле, защото видях, че вътрешностите й са на земята. Трудно е да опиша това, което преживяхме, можеш да го разбереш, ако сам го преживееш.
Убиха нашите войници и не се смилиха и над мирните жители. Този ден погребахме всички загинали и избягахме от селото. Периодично откъм Цхинвали идваха самолети и ни бомбардираха. Там остана всичко, което имахме. Моята свекърва е на 83 години, тя остана там, каза, че там са убили сина й и тя също иска там да умре. Сега живеем в училището, на шест души има един креват. Да се върна у дома, нищо друго не искам.
* * *
Млад човек, който помоли да не съобщаваме името му
от село Мегврекиси, на 2 км от Цхинвали
На 8-и избягах от село, после се върнах за родителите си. Започнаха да стрелят още на 6-и, отначало стреляха от Цхинвали, а след това от всички страни. Най-много се изплашихме, когато дойде изтребител. Баща ми и чичо ми останаха в селото, защото майка им е тежко болна, прикована на легло, и те не могат да я оставят сама. Скоро звънях у дома, близките ми казаха, че бомбардировката продължава, наоколо горят къщи и те трябва да се крият в градината. Вчера вечерта все още бяха живи, сега не знам какво става с тях.
* * *
Нино Белиашвили, 59-годишна, село Мегврекиси
Избягахме от село преди 3 дни. Съседът ни изведе всички жени на неговия трактор, а мъжете останаха в селото, оттогава нищо не сме чували за тях, не знаем живи ли са. Едновременно ни бомбардираха 4 самолета. Бяха руски самолети, летяха около селото, снижаваха се и хвърляха бомби. Много къщи бяха разрушени, някои изгоряха, какви ти къщи - много хора загинаха. Не знам на коя дата беше това, даже не знам коя дата сме днес.
Чух, че в нашия край руснаците отвличат хора, и жени, и мъже, хвърлят ги в големи машини и някъде ги откарват. Същото беше и през 1994. Моят 21-годишен син, студент по журналистика, го спрели на пътя, взели му колата, а него го откарали в Цхинвали, дълго го изтезавали, а след това го убили.
* * *
Нели Самхиашвили, 55-годишна, село Мегврекиси
Избягах абсолютно без нищо, даже мъжа ми остана там, сега не зная жив ли е или не. Целият ми живот остана там, даже да се върна, къде ще живея и как, там вече нищо не остана, всичко е разрушено. Когато за последен път говорих с мъжа ми, той ми каза, че цялото село и целият път са пълни с трупове, никой не смее да ги приближи, защото навсякъде има руски военни и машини.
* * *
Марина Едишерашвили, 46-годишна, село Мегврекиси
Първо бягахме на трактор, после пеша. По пътя имаше много мини, край нас минаха с кола чуждестранни журналисти. После научихме, че тях също са ги обстрелвали и някой от тях загинал. Едва дойдохме до моста на Гори. Срещнахме кола и шофьорът ни взе. Каза, че работи в полицията, даде ни телефонния си номер и помоли да му позвъним, ако имаме нужда. Толкова ми е мъчно за тези, които останаха там. От нищо не се оплаквам, само да им помогна, да разбера дали са живи. Сигурно вече и храната им е свършила.
* * *
Наира Цикаридзе, 39-годишна, Гори
Отначало всичко беше нормално, но неочаквано нашите войски напуснаха Гори. Тези войски бяха разпределени по близките села, Ередви и другите. Казаха ни, че в Гори ще влязат миротворчески сили. Какви миротворчески? С очите си видях как убиват нашите войници, как руските самолети хвърляха бомби и загиваха мирни жители. Те от самото начало са знаели какво ще стане, но са успокоявали хората, за да няма паника, и ето какво стана с нас.
Аз с децата дойдох в Тбилиси на 10 август. В Гори живеех във военните жилища. Избягахме, когато започнаха да бомбардират центъра на града. Напуснахме града – аз, 18-годишният ми син, сестра ми с децата и мъжа си. По пътя нито една кола не ни спря, всички бягаха от града. Застанах пред една кола и извиках: “Вземи децата или ще трябва да минеш през мен.” Пътувахме цяло денонощие – изморени, гладни, много ни се искаше да пием вода. Откъм Цхинвали се чуваше стрелба. Наоколо паника и хаос. Моите родители там се загубили един друг. Предупредили ги, че руснаците влизат в Гори. Баща ми излязъл, за да намери зарядно устройство за телефона и повече не се върнал. Мама останала да го чака. Не знаем дали е жива. Скоро намерихме баща ми в Тбилиси.
* * *
Човек, който помоли да не съобщаваме името и селото му
В гората намерихме пътека, по която излязохме от селото. Всички наши близки останаха там и не знаем дали са живи. Казаха ни, че тях, както и много други, са ги взели за заложници. Основно взимат жени. Когато бягахме, само ни бомбардираха, а онзи ден започнали да палят къщите и да взимат хората. Нашето село го разрушаваха до основи. Доколкото знам, нашите съселяни се крият в гората, нямат нито храна, нито вода, никой не знае нищо за тях.
* * *
Слава Менанашвили, село Курта
В нашето село останаха само старци и болни хора, по 3-4 души, казват, че не ги закачат. Нашите къщи ги палят руснаци, чеченци, казахи (по-вероятно казаци, бел. прев.) и осетинци. Всичко видях с очите си. Влизат в къщата, изнасят всичко ценно, техниката, а после подпалват къщата. Там не остана нито един грузински войник, всичките безжалостно ги убиха. Ние избягахме на 12-и през нощта. Вървяхме през гората, а по-точно пълзяхме с жените и децата. Ту ни бомбардираха, ту ни обстрелваха. В гората имаше много като нас. По пътя ни срещнаха чеченци. Убиваха онези, които се съпротивляваха, а някои отвеждаха неизвестно къде. Ако някой беше с униформа, веднага го убиваха. И ако в къщата на някого намираха военна униформа, къщата веднага я подпалваха, с такива къщи се разправяха особено жестоко, останалите основно ги ограбваха. В училището в Курта си направиха база. Целият край е унищожен, моята къща я изравниха със земята, мисля, че не е реално вече да се върнем там.
* * *
Дашо Цабадзе, село Тирдзниси
Пътувах към Каралети, когато ме срещнаха руснаци ли, осетинци ли. Бяха с униформи. Трудно е да ги различиш, в руската армия, която дойде при нас, имаше войници от различни националности – освен руснаците имаше осетинци, чеченци, казахи, трудно е да се разбере кой какъв е. Те ме спряха, накараха ме да извадя акумулатора от колата, аз казах, че отивам в село Тквиави, казах, че там живея. Ако бях казал истината, откъде съм, сигурно щях да имам проблеми. Взеха ми колата, дадоха ми някаква стара, разбита, и ме пуснаха. Дойдох си в село, разказах какво ми се е случило, успокоих хората, казах им, че не убиват мирни жители. Но същата нощ започна този кошмар – казахите, руснаците и осетинците започнаха да ограбват домовете ни и да убиват мирни жители.
* * *
Робинзон Бегашвили, село Курта
Когато влязоха в Курта, започнаха да палят всички къщи наред. Избягахме през гората и до Тбилиси се добрахме едва на 12 август. Почти 25 километра минахме пеша. Накараха ме да оставя всички документи. Всички, които оказваха съпротива, ги разстрелваха на място руснаци ли, чеченци ли, не можах да разбера. Направиха си база в училището. Разрушаваха къщите в селата Ередви, Тирдзвниси, Курта и други. Вече полудявам, много се тревожа за децата, скоро съобщиха, че руснаците настъпват към Тбилиси. Дори не знам какво да правя, нима и тук ще ни настигнат?
* * *
Замира Майсурадзе, 67-годишна, Цхинвалски район, село Зарцеми
От селото избягахме на 10 август. Дори не се надявахме, че ще оцелеем. Докрай ни обстрелваха от всички страни, всички прозорци на къщата бяха счупени, а вратите направени на решето. Толкова бързо избягахме, че не успяхме да вземем нищо, само което имахме на гърба си. От нашето село всички избягаха така, без нищо. На село живеехме с мъжа ми, нямахме намерение да бягаме, смятахме, че каквото и да е, ще го преживеем заедно, но после, когато започна да става все по-лошо и по-лошо, ние също тръгнахме да бягаме като другите. Вървяхме през планините и през гори. Около село Хеити ни срещнаха чеченци. Нямаше какво да се ограби и да се вземе от нас, но те все пак не искаха да ни пуснат. Започнах да плача и да ги моля да ни пуснат с мъжа ми, явно те ни съжалиха и ето ни тука, в Тбилиси. На нас ни провървя, спряха ни само двама чеченци, чувах, че друг път били много повече и че не пускат никого просто така. Добре че зная руски, говорих с тях на руски, явно са помислили, че не съм грузинка.
* * *
Циули Метревели, Наира Метревели, селата Хеити и Кимити
Стрелбата започна на 6 август. Какъв ти 6 август, тази стрелба продължава вече 13 години. Когато научихме, че грузинските войски влизат в Цхинвали, помислихме, че всичко е било планирано и скоро ще приключи и всички се скрихме в мазетата, но после, когато започнаха бомбардировките, решихме да бягаме. Никой не ни предупреди, че всичко това може да се случи, никой не ни каза, че е опасно и трябва незабавно да бягаме. Нямах даже 2 минути да си събера нещата. Избягахме с колата на съседите, през гората. Даже документите си не успях да взема. Мислех само за свекъра си, който неотдавна ослепя и с двете очи, и мислех, че трябва да успея някак да го отведа, да не оставя болния човек сам.
На пътя имаше страшно много хора, всички молеха да ги вземем със себе си, нашият шофьор просто полудяваше, той не можеше да качи никого повече в колата, но и да остави хората в това положение беше просто непоносимо. Навсякъде паника.
Скоро говорихме по телефона с онези, които не успяха да избягат. Казват, че и до сега се крият в гората, без храна и вода. Видели са как руснаците ограбват и подпалват домовете ни. Съседът, който ни изведе, не успя да вземе нищо от къщата си. Той каза, че ако вземе вещи, няма да може да качи хората, как би могъл да остави хората. Със своята голяма кола той изведе на практика половината ни село.
(По време на интервюто на единия от бежанците позвъниха и му съобщиха, че баща му, който не беше успял да избяга заедно с тях, е загинал.)
* * *
Дареджан Арабашвили, 57-годишна, село Шиндиси
Боже мой, всичко оставих там, целия си живот. Избягахме в понеделник вечерта. По това време руските войници вече бяха до село Тквиави, едва успяхме да избягаме. На пътя имаше наши войници. Те се опитваха да се защитават от изтребителите, стреляха по тях от танкове, много скоро стрелбата спря, явно изтребителят ги беше взривил. Разстреляха много наши момчета, кой ще отговаря пред техните майки?!
Ние не успяхме да вземем нищо със себе си и как да успеем, до последния момент нямахме намерение да бягаме. Но ни се наложи да бягаме, когато научихме, че руснаците са довели казаци, които като ненаситни човекоядци всичко помитат, и издевателстват, и убиват хората. Тук другите бежанци ми казаха, че казаците са запалили и ограбили всички къщи в нашето село. Колко мирно и спокойно живеехме, кой сега ще ни върне нашия живот?
* * *
Галози Гогинашвили, село Титджниси
Всичко започна през нощта. Обстрелваха ни, децата много се изплашиха, не искахме да напускаме дома си, но когато руската авиация започна да ни бомбардира, решихме да бягаме. Те ни бомбардираха по три пъти на ден, никой и нищо не можеше да се скрие от тях. Цялото село избяга заедно с нас. После разбрах, че руснаците напълно са разрушили селата Тквиали, Тирдзниси, Дитси, Арбо. Ние избягахме с колата на моя зет, по пътя видяхме много хора, всички бягаха от домовете си. Видяхме също грузински войници, те също бягаха пеша, руски самолет непрекъснато бомбардираше, никой не знаеше накъде да бяга и къде да се крие.
Един наш войник падна на пътя, отидохме да му помогнем, беше целия в кръв, сложихме го в колата и продължихме. Ако не бяхме ние, мисля, че никой нямаше да го вземе, на пътя имаше такава паника, никой на никого не обръщаше внимание.
В това училище дойдохме вчера. Преди това ни водиха на различни места, никъде нямаше място, освен в това училище. Доведохме и дъщерята на сестра ми, бременна, добре че нищо не й се е случи по пътя, щом пристигнахме, на следващата сутрин роди.
В Тквиави останаха сестра ми и нейният мъж, те не успяха да избягат. Доколкото знам, сега нашето село го контролират руснаците, хората се крият от тях в гората. С очите си видях как руските изтребители бомбардираха селото ни, отначало стреляха по грузинските войски, а след това вече по всичко, даже по колите на Бърза помощ.
Единственото, което искам, е всичко да се успокои и да можем отново да се върнем у дома. Какво да правим в Тбилиси?
В нашето село живееха осетинци, с които се разбирахме. Не разбирам защо започна всичко, живеехме заедно толкова добре.
"Договор, подписан с Русия, струва по-малко от хартията, върху която е написан!" - Бисмарк
Редактирано от Dakota на 30.10.08 18:51.
Тема Re: Свидетелства на грузински бежанци [re: Dakota]
Автор AGLER ()
Публикувано 30.10.08 19:36
От азиатски диваци какво очакваш!
Русняците останаха единствените диваци в Азия!
Тема Re: Свидетелства на грузински бежанци [re: Dakota]
Автор Гaмбa ()
Публикувано 31.10.08 07:43
"По официални данни повечето от 120-те хиляди грузински бежанци сега се намират в Тбилиси. Те живеят в училища, детски градини и държавни учреждения. Тези интервюта с бежанци, настанени в училищата в Тбилиси, са направени от 12 до 14 август от Мерико Габашвили и нейни колеги учители.
"
Откъде са тез бежанци?
Тема Re: Свидетелства на грузински бежанци [re: Dakota]
Автор Sargon lll ()
Публикувано 31.10.08 08:43
Да беше мирно седяло, не би чудо видяло! Мога само да съжалявам тези хора, но за всичко това е виновна Грузия, по-точно Саакашвили. Подобни са и разказите на много сърби, прогонени от Косово. Нещата са едни и същи! Така че, както Косово, така Абхазия и Южна Осетия - не бива да се търсят разлики!
Тема Re: Свидетелства на грузински бежанци [re: Гaмбa]
Автор Dakota (erotoman)
Публикувано 31.10.08 13:33
Нямам представа откъде точно са. Предполагам, от Южна Осетия, Абхазия, Гори и други части на Грузия. Наистина в източниците не пише всеки по отделно откъде е. Хората, които съм цитирал си пише от кои села са.
"Договор, подписан с Русия, струва по-малко от хартията, върху която е написан!" - Бисмарк
Тема Re: Свидетелства на грузински бежанци [re: Dakota]
Автор Гaмбa ()
Публикувано 31.10.08 20:33
Ами как е възможно да има 120000 бежанци след като Южна Осетия са 100000 държава???Слушай сега да ти кажа: това е пропаганда на грузинците и на хамериканците.защо им вярваш след като тотално се изложиха с нагласените си репортажи ,защо аз сега трябва да им вярвам.Това са лъжи ,поредната пропагандна машина и в много по-голяма степен действа отколкото едно време при правешката тиква,тогава поне под сурдинка си разказвахме всичко и знаехме къде какво става,сега те гледат и лъжат все едно си малоумник..е аз не съм малоумник
Тема Re: Свидетелства на грузински бежанци [re: Гaмбa]
Автор Dakota (erotoman)
Публикувано 02.11.08 23:12
Значи, от Абхазия само има около 200 000 (най-малко) грузински бежанци, но в случая предполагам става въпрос за бежанците от последната война, които са от цяла Грузия, не само от Южна Осетия. Все пак бяха бомбардирани и ограбени доста грузински градове и села, извън Осетия, дори и да не броим Абхазия.
"Договор, подписан с Русия, струва по-малко от хартията, върху която е написан!" - Бисмарк
Тема Re: Свидетелства на грузински бежанци [re: Dakota]
Автор Last Roman (PRAEFECTUS URBI)
Публикувано 03.11.08 06:53
човек предполага, Господ разполага.
Queen's only.
далече.
потапяйте се...
|
Re:педофилия в постинга.. [re: lnFiaWeTrust]
