|
Създаване на Домината
Диоклециан /или Диокъл/ бил илириец по произход, както и повечето войнишки императори. Кариерата си направил в армията, където достигнал до длъжността преториански префект. Бил провъзгласен за владетел от преторианците след като другият преториански префект Апър убил император Нумериан. Признат от легионите на изток, Диоклециан победил брата на Нумериан, император Карин, в битката при река Морава в Мизия и през 284 г. станал господар на цялата империя.
По време на управлението си Диоклециан окончателно се справил с политическата и социална нестабилност, така характерни за III век, с което довършил започнатото възстановяване на империята от Аврелиан. Разгромът на варварите, недоволните граждани и многобройните узурпатори изисквали концентрация на политическата власт и засилване на монархията. Това била системата на Домината, установена от Диоклециан и приемниците му: робовладелска воено-бюрократична монархия от източен тип, елиминирала последните остатъци от републиканските форми на управление. В съвременен смисъл това била диктатура на имперските робовладелци.
Налагането на такъв тип строй се дължало на факта, че през III в. римското стопанство в значителна степен се натурализирало. Градските центрове – средища на търговия и занаяти силно пострадали от междуособиците и варварските нашествия. Търговските връзки между провинциите били нарушени, постоянните конфликти с Персия пречели и на източната търговия. Пиратството в Средиземно море било повсеместно. Така упадъкът на градовете довел и до икономическа криза в империята.
За сметка на тях селското стопанство, макар и също засегнато от непрестанните войни, се възстановило по-лесно.
Развитието на аграрните отношения в резултата на кризата довело до бум на колоната /закрепостяване на населението/, съпроводено с засилването на ролята на едрите земевладелци в управлението на държавата. Повечето от тях били свързани с армията. Това бил военно-бюрократичен нобилитет, опиращ се на огромните си латифундии с хиляди роби и колони в тях. Най-големите земевладелци били естествено императорите. Последните концентрирайки властта в свои ръце се справили с масовите селски въстания в Галия, Испания и Египет на т. нар. багауди /борци/ срещу земевладелците.
Реорганизацията на властта и възстановяване на империята
След победата си над Карин Диоклециан не се преместил в Рим, а направил своя столица Никомедия, където и бил провъзгласен за император. Такова пренебрежение към 'Вечния Град' се обяснява с няколко причини. На първо място изтокът не бил обвързан с републикано-сенатските традиции, господстващи все още в Италия. На изток от хилядолетия единственият тип управление бил самодържавната деспотична монархия, такава, каквато искал да създаде Диоклециан.
Освен това Никомедия била най-близо до уязвимите точки на империята – дунавския лимес през който непрекъснато нахлували варварите и Сирия, заплашвана от възродената Персийска империя. Най-важната причина обаче се кореняла във факта, че източните провинции, колкото и да били опустошени от непрекъснати войни, били много по-богати и икономически по-стабилни от западните. Тук занаятите и търговията се съхранили, както се запазила и културата.
В Никомедия, бил създаден пищен дворцов церемониал. По преме на аудиенции и дворцови тържества Диоклециан се появявал с копринени обшити със злато дрехи, обувки украсени със скъпоценни камъни, а на главата му имало диадема /бяла лента, обшита с перли/. Достъпът до императора бил много труден. Евнусите, дежурните офицери, придворните чиновници от различен ранг и стражата следели стриктно спазването на дворцовия церемониал. Тези, на които се падала честта да се срещнат с императора, трябвало да паднат по очи пред него. Официално Диоклециан започнал да се именува Dominus /владика, господар/ и неговата личност се обожествявала. При Константин, церемониалът станал още по-пищен и тържествен. Императорът окончателно станал божествен /а впоследствие с приемането на Християнството – 'божи наместни'/. Неговата воля била свещена и се явявала единствен закон.
Целта на тази показност била да се подчертае пред простолюдието необикновената личност на императора, а също и а се минимизитра рискът от покушенията, от които си отишла по-голямата част от императорите през III век.
Въпреки получения свръхестествен ореол на протежение на управлението си Диоклециан оставал неуморен воин и практичен политик. През. В 285 - 287 г. Той успешно воювал по поречието на Дунав и разбил карпите и сарматите. През 287 г. в резултат на успешен поход срещу персите, той си възвърнал Армения, където въдворил римско протеже, а през 290 г. сложил край на арабските набези в Сирия.
Тетрархия
Защитата на Западната част на империята била поверена на Марк Аврелий Валерий Максимиан близък приятел на Диоклециан. През 285 г. той го назначил за цезар и така империята получила двама императори. За столица новият съвладетел избрал Медиолан. Оттам той нанесъл редица тежки поражения на багаудите, разоряващи именията на едрите земевладелци. След това Максимиан воювал успешно със старите противници на Рим – франките и алеманите. Много от победените германци били заселени в Галия и попълнили редовете на армията, която все повече се варваризирала. Срещу Максимин обаче възстанал началникът на западната флота Караузий, който установил едноличен режим в Британия.
Към 293 г. станало ясно, че и дори двама императори трудно се справят с външните и вътрешните проблеми, затова те решили да си назначат по един помощник /цезар/. На 1 март 293 г., Диоклециан в Никомедия избрал за свой цезар Гай Галерий Валерий Максимиан, син на прост овчар. По същото време Максимиан избрал за цезар човек от знатен род - Гай Флавий Валерий Констанций Хлор. Двамата нови съправители били оженени за дъщерите на августите и така тетрархията била скрепена династично. Въпреки че били помощници на Диоклециан и Максимиан, цезарите получили за управление част от империята. На Галерий се паднало да управлява Балканския полуостров /без Тракия/ с резиденция в Сирмий, а на Констанций Хлор – Галия и Британия с резиденция в Треверум.
Тази децентрализация, освен военна, имала също политическа и икономическа обосновка. Според Диоклециан формата на колегиално управление трябвало да гарантира установен ред на престолонаследяване, за да се избегнат гражданските войни вбъдеще. Всеки август, след 20 годишно управление трябвало да предаде властта си на цезаря, който от своя страна трябвало да назначи нов приемник на досега заеманото от него място.
От друга страна икономиката на империята се натурализирала дотолкова, че да се поддържа единството на държавата ставало все по-трудно. Отделните области се превръщали в икономически затворени единици и културните връзки, а оттам и единството между тях отслабвали.
Добре замислената система на тетрархата обаче била жива само докато нейният създател държал браздите на правлението, заради огромния му авторитет. Когато след 20 години Диоклециан се оттеглил, създаденото от него творение също много бързо слязло от историческата сцена.
Но разделението на властта в конкретния исторически момент свършило работа. С новия си помощник Диоклециан смазал въстанието в Египет и отблъснал блемиите /296 г./. След това започнала нова продължителна война с персите, завладяли Армения и Месопотамия. Отначало Галерий бил победен от тях, но след това с помощта на Диоклециан си възвърнал Армения. След мирния договор със Сасанидите /297 г./ империята получила и значителна част от Месопотамия. Галерий успешно се справил с язигите и карпите и укрепил дунавския лимес.
Максимиан успешно действал срещу маврите в Африка, а Констанций Хлор победил приемника на Караузий – Алект и си възвърнал Британия /296 г./. Така, по време на тетрархата империята окончателно се справила с външните си градове и локалните узурпатори, границите били укрепени и даже били завладени нови територии.
Оттеглянето на Диоклециан от властта и борбата между приемниците му
През 305 г. се навършили 20 години от управлението на Диоклециан и Максимиан и съгласно основния принцип на Тетрархата двамата августи се оттеглили от престола, а наследниците им Галерий и Констанций встъпили в длъжност. Назначаването на новите цезари Диоклециан поръчал на Галерий. Последният издигнал за цезар на Запада Флавий Валерий Север, а за цезар на Изтока – племенника си Валерий Максимин Дая. Максимиан и Констанций Хлор били недоволни от избора, тъй като и двамата имали пълнолетни синове и се надявали те да бъдат избрани за съправители. Така дошъл и краят на тетрархията.
През 306 г. Констанций умрял в Британия и войската там провъзгласила за август сина му Константин. Галерий първоначални го признал за цезар, а после и за август. Едновременно с това в борбата се намесил и Максимиан, който въпреки оттеглянето си под натиска на Диоклециан явно не споделял идеите му за поетапна смяна на властта. Използвайки недоволството от управляващия в Рим Север, Максиман предложил за кандидат за цезар сина си Марк Аврелий Максенций. След като в Рим избухнало въстание, Максимиан се провъзгласил отново за август. Галерий не останал по-назад и повишавайки титлата на Север до август му поръчал да води войната срещу Максимиан и Максенций.
Започнала дълга война в хода на която Север загинал. На негово място Галерий назначил нов август – Валерий Лициниан Лициний за управител на Илирик. В това време обаче другият избран от Галерий за цезар – Максимин Дая се обявил за август и получил признание. Така в империята към 308 г. съществували 4 законни августа – Галерий, Лициний, Константин и Максимин Дая и един незаконен в Рим – Максенций. В Африка пък се появил узурпаторът Луций Домиций Александър. Такъв бил резултатът от оттеглянето на Диоклециан. Максимиан по това време бил изпаднал в немилост и потърсил закрила в Галия от Константин, но след неуспешен заговор бил принуден да се самоубие.
През 311 г. започнал вторият етап от борбата за върховна власт. Галерий починал и неговото място наследил Лициний. През това време Максенций ликвидирал африканския узурпатор и встъпил в съюз с Максимин Дая срещу Лициний и Константин.
Константин до този момент не приемал участие във войната, а отразявал нападенията на франките и алеманите, опитващи се да проникнат в Галия. През 312 г. той нахлул в Италия, победил Максенций /който се удавил в Тибър с по-голямата част от бягащата армия/ и присъединил към владенията си останалата западна част на империята – Италия, Африка и Испания.
Двамата с Лициний се срещнали в Медиолан /Милано/ през 313 г., където издали прословутия Милански едикт, признаващ равноправието на Християнството. Като залог за приятелство Лициний се оженил за сестрата на Константин.
Мирът между двамата августи не продължил дълго. След като Лициний разбил Максимин Дая в Мала Азия, започнал финалният етап на борбата. През 313 г. умрял и Диоклециан, който имал нещастието да види краха на измислената от него система.
През 314 г. двамата августи се скарали заради неуредени граници на подвластните на тях балкански територии и започнали бойни действия. До решителна развръзка не се стигнало, но по мирния договор всички провинции на полуострова без Тракия преминали под контрола на Константин.
През 323 г. започнала нова война. Константин победил Лициний при Адрианопол и го обсадил в Никомедия. Лициний се предал под клетва, че няма да бъде убит, но на следващата година бил екзекутиран в Тесалоника.
Единовластието на Константин
Така през 324 г. Флавий Константин, наречен от Църквата "Велики", станал едноличен управител на империята. Той победил съперниците си защото бил пресметлив, далновиден, коварен и безпощадно жесток. Той продължил започнатите административни и военни реформи на Диоклециан и макар че действал еднолично, все пак избрал за съправители неговите синове. Първият му син Флавий Юлий Крисп в ранг на цезар от 317 г. защитавал рейнската граница през 320 и 322, а през 324 г. разбил флотата на Лициний при Босфор. През 326 г. обаче изпаднал в немилост и бил екзекутиран. Останалите трима сина в ранг на цезари получили отделни части на империята. Константин II управлявал Испания, Галия и Британия, Констант – Италия, Илирик и Африка, Констанций – азиатските провинции и Египет.
Създаването на нова столица
Най-значимото дело на Константин било преместването на имперската столица от Рим във Византион, дотогава малък гръцки град, разположен на Босфора. За възродената империя победилият едноличен владетел въвел нова религия,било необходимо да се създаде метрополия освободена от езическите си корени. Новият Рим бил разширен и преустроен с всичките административни сгради, характерни за една столица. Болшинството от римски аристократи се преместили в този нов град. На 11 май 330 г. столицата била осветена тържествено и получила името Константинопол /градът на Константин/. Част от обредите били езически, а част християнски, а управлението било организирано като в Рим със Сенат, съставен от преселилите се римски патриции и градски префект.
Причините за избора на Византион за столица били и чисто стратегически. От една страна градът контролирал проливите от Черно в Средиземно море, а от друга страна – това бил мостът, който свързвал Европа с Азия. Местоположението на Константинопол му позволили да преживее падането на Западната част на империята, многобройните готски, хунски, аварски, славянски, арабски и български нашествия, оставайки средище на империята до 1453 г.Редактирано от Last Roman на 12.10.11 16:27.
|
Управление и реформи на Диоклециан и Константин
