|
Римската икономика била построена на използването на робски труд и търговията с роби, което било нормално и необходимо явление за тогавашното общество. Римските закони третирали робите като одушевени предмети без никакви права, които могли да бъдат купувани и продавани, а техният собственик можел да се разпорежда с живота им както намери за добре.
Броят на робите в Италия и Рим
С разрастването на Републиката и потребността от евтина работна ръка се увеличила. Когато робите били в изобилие, цената им била невероятно ниска /римляните имали поговорка - "евтин като сардинец", защото след завладяването на този остров били пленени много роби/. Стигало се даже до парадокса, че чифт сандали струвал по-скъпо от изготвящия ги роб. Особено много се използвали робите в мините и земеделието, където огромните латифундии се обслужвали основно от роби. Броят им достигал до 10 000 в едно имение.
Според изчисленията в Италия, във времената на могъществото на Римската империя броят на робите достигал милион и половина, което било около 25% от тогавашната популация на полуострова. Във Вечният град делът на тези живи предмети бил между 25 и 40% от всички жители. Като се има впредвид, че през 1 век Рим наброявал около 1 милион жители, то 400 000 от тях били роби. Повсеместното използване на робите в ежедневието за вършене на черната работа правела търговията с тях изключително доходоносен бизнес. Тя била добре организирана и добре развита на територията на цялата държава.
Етническият състав на робите силно зависел от това срещу кои народи водел война Рим. Първоначално робите в Рим били малко - основно жители на покорените италийски градове.
През 2 в. пр. н. е., когато Рим се сдобил със задморски провинции, роби започнали да прииждат от Сицилия, Картаген, Испания, Гърция и Мала Азия. Разбира се гръцките роби от изтока се ценяли повече, заради високото им културно ниво. Те обикновено ставали учители, лекари, готвачи и пр. За разлика от тях робите от север и запад /основно от варварските земи/ се ползвали в повечето случаи за груб физически труд и били лесно заменяеми.
Особено след успешни войни пазарите на роби се препълвали с евтина стока.
От 205 до 201 г. пр. н. е. Сципион докарал в Сицилия от Африка над 20 000 военнопленници, които били продадени като роби.
През 176 г. пр. н. е. след потушаването на Сардинското въстание били пленени и продадени около 80 000 островитяни.
През 167 г. пр. н. е. по заповед на Сената от 70 града в Епир били продадени в робство около 150 000 души.
Използването на робите в икономиката на римската държава било толкова широкомащабно и повсеместно, и постепенно елиминирало дребните собственици на земя. Това предизвикало промени в римското общество в края на 1 век пр. н. е. /борбите на братята Гракхи/ и създало професионална наемна армия, а не наборна според ценза /който разорените селяни вече не могли да поддържат/.
През 1-ви век пр. н. е., покрай походите на Марий, Сула, Цезар, Лукул и Помпей, съставът на робите основно бил от гали /при завладяването на Галия в робство били продадени около милион от жителите й/; германци, траки; сирийци, египтяни, нумидийци и малоазийци. След победоносните армии вървели каравани от роботърговци, които на място купували пленените.
Голямо количество роби постъпили на пазарите в резултат на галските войни /58-51 г. пр. н. е./ на Цезар - около 200 000.
По време на ранната империя, широкомащабни завоевателни войни се водили в Тракия и Панония, Британия и Германия, а също и в Юдея и Армения. Притокът на роби обаче постепенно намалял.
През 25 г. пр. н. е. император Август наредил да продадат в робство цялото племе на саласите - 44 000 човека.
След превземането на Йерусалим през 70 г. били пленени 97 000 човека.
През 2-ри век основен източник били Дакия, от която по време на войните били продадени в робство над 500 000 варвари.
Със секването за мащабните завоевателни походи през 1-2 век, в римското законодателство се появили и клаузи за защита на робите от произвола на господарите. Още времето на Август било забранено робите да биват убивани, а Клавдий постановил ако робът се разболее, господарят му да се грижи за оздравяването му.
В края на 2 век липсата на роби довело до развитие на колоната - закрепостяване на освободените роби и дребни занаятчии, което също било временно решение на проблема с производителността на труда. Защото основният минус на робския труд бил незаинтересуваността на полагащите го.
Търговците на роби
се наричали Mangones или Venalitii. Те не били с висок социален статус и обикновено работели за богати граждани от сенаторското или конническото съсловие, които инвестирали част от средствата си в този бизнес за закупуване на роби от пазарите в Мала Азия, Африка и Крим. Тъй като винаги съществувал риск продаваната от тях стока да е стара или болна, робите за продан най-често се извеждали голи. Държавата контролирала търговците на роби посредством едилите, които следели продажбите и наддаванията на роби да бъдат ясни и честни, а също така цената на предлаганите роби да съответства на качеството им. Ако робът имал дефект, който не бил описан от търговеца на роби, последният е трябвало да го вземе обратно в срок от шест месеца или пък да даде на клиента по-голяма отстъпка от цената.
Провинциалните пазари на роби
Търговците на роби действали на територията на цялата империя. Робите били докарвани снабдителите в провинциите и продавани на тамошните робски пазари. Някои от тези снабдители работели и като събирачи на такси. Често, ако някое домакинство не могло да си плати данъците, негови членове били заробвани и продавани, за да погасят задълженията. На самите провинциаклни пазари робите били купувани от търговците и препродавани на богатите робовладелци, след което новата собственост била доставяна с кораби или сухопътни кервани до местоназначението си. Един от най-големите робски пазари се е намирал на гръцкия остров Делос и имал капацитет да побере 10 000 роби.
Най-чест източник на роби били пленниците от войните, престъпниците, които за наказание били превръщанив роби /Servi poenae/, родените в робство деца - sanguinolenti /по закон те също били безправни като родителите им/.
Главният поток от роби бил следствие от завоевателните войни на Рим и етническата им принадлежност зависела от това в коя част на Средиземноморието протичала експанзията на империята. Сред робите се срещали жители на Сев. Италия, Гърция, Иберия, Галия, Балканите, Египет, Северна Африка, Британия, Дакия, Партия.
Робските пазари в Рим
Разположението на първия робски пазар в Рим било зад Римския Форум срещу храма на Кастор и Полукс и базиликата на Юлий в място, наречено Graecostadium или пазар за гръцки роби, тъй като поначало най-голям бил броят на робите от Гърция.
Този пазар бил огромен и най-популярен сред римляните. Най-качествените роби пък се предлагали в построената от Септимий Север saepta, където било любимото място за срещи на римляните, дошли да пазаруват тук.
Продажбата на роби
Продажбата на роби на пазара се определяла от много фактори, както и при други стоки. Продавачите най-често изкарвали робите голи, за да виждат клиентите какво точно купуват. На докараните от чужбина роби единият крак бил оцветени с бял тебешир. Римските закони изисквали доставчиците да посочват етническата принадлежност на робите, които продават. Около врата им висяли табели /tituli/ с описание на националността, произход, способности, добрите и лошите им качества и техните недостатъци. Ако търговецът не можел да гарантира за роба, поради неопитомеността му, тези роби носели специални шапки, наречени pillei.
Цени на робите
Робите били оценявани по техните умения. Цената зависела и от възрастта, пола, физическата издръжливот, здравословното състояние, външния вид, уменията, интелигентността и образованието. Нетренираните роби стрували до 12 пъти по-евтино отколкото опитните такива. Изключително красивите роби и робини били представяне на закрити търгове, само пред богати купувачи /arcana tabulata catastae/. Римляните обичали необичайно изглеждащите роби и високо ценяли и екзотичните представители на черната раса, също и робите с аномалии /джуджета/ или деформации, които били продавани на високи цени.
Стандартната цена за роб в Древен Рим през времената на Републиката била 400-500 денария. Естествено при такива обстоятелсва по-изгодно е било да се внасят роби, отколкото да се отглеждат собствени такива.
В периода 1-2 век обаче завоевателните походи вече били по-малко и цената на робите съответно скочила до 700 денария.
Това принудило робовладелците да започнат отглеждането на собствени роби, насърчавайки браковете между тях. Роденият в дома на господаря роб, знаещ гръцки, струвал 2000 денария, цената на опитния лозар била същата.
Търгът на роби
След като едилите опреляли къде и кога ще се проведе търгът, в навечетието му търговците приготвяли тяхната ‘стока’. Мерките за сигурност били много високи, за да предотвратят евентуално бягство. Робите били държани в дървени или железни клетки. Тялото и особено зъбите на робите били внимателно изучавани и по това се е преценявало, дали робът отговаря на назначената цена или дефектите по него изискват отстъпка от цената. Въз основа на направеният оглед се изготвяла първоначалната цена на роба, която често превишавала няколко пъти цената, на която търговецът закупувал роба от робския пазар в провинцията. След това на табелката се вписвали националността, произхода, способностите и недостатъците на роба. Робите докарани от чужбина били маркирани с тебешир върху крака. Търговците решавали и в какъв ред да излязат робите на платформата.
На самият търг робите били изкарвани на групи с табелки около врата им без разлика в пол или етническа принадлежност. Търговците шумно хвалели качествата на своята стока и нейните предимства. Съответно всеки купувач можел да огледа и опипа бъдещата си покупка, както и да дискутира предимствата или недостатъците на роба с търговеца. Някои от робите били голи, за да могат купувачите да по-подробно да инспектират какво точно се предлага.
Тези роби, за които продавачите не могли да дадат никакви гаранции, носели шапки.
Цената на робите била динамични и наподобявала колебанията на цените на днешните стокови борси. Всичко зависело от количествоито докарани роби /обикновено след големите завоевателни войни потокът от роби понижавал цената им/, възрастта, уменията и качествата на изложените роби. Много високо се ценяли специализираните в дадена професия роби. Робите от по-дивите провинции, които били годни само за физически труд били много евтини. Жените, които не блестяли с особени качества се продавали по-евтино от мъжете.
Освобождаването на роба
Веднъж купен, робът си оставал роб до гроб, освен ако господарят му не решавал да го освободи. На всеки 5 години всеки римски гражданин регистрирал в Рим ценза си. Регистрацията на ценза била единствения начин по който римският гражданин получавал признание за неговата идентичност и статус. Пред цензора той посочвал своята фамилия, жена, деца, роби и богатство. По-големият брой роби бил знак за благосъстоянието и престижа на гражданина в обществото. Ако пък господарят желаел да освободи роба си, необходимо било само цензорът да го впише в листата като гражданин /manumissio censu/ и той получавал заветната си свобода. Веднъж освободен, той получавал пълно гражданство, даже и правото да заема обществени длъжности.
Робското облекло
Робите били на дъното на социалната пирамида и облеклото им съответствало на статуса им. Тук разбира се от значение бил типът работа, която вършел робът. Робите в селското стопанство, в строителството, в канализацията, в баните и в мините, полагащи тежък физически труд носели най-често само препаски. Полагала им се туника от най-груб материал веднъж годишно и наметка с чифт груби дървени обувки веднъж на две години. Робите, които се превръщали в успешни гладиатори, артисти, музиканти, счетоводители, фризьори, учители или медици можели да си позволят по-скъпи дрехи в зависимост от това колко ги ценял господарят им. Разбира се тогата – привилегия на римския гражданин била забранена за употреба от робите и ако някой роб бил хванат да носи тога /т. е. да претендира, че е римски гражданин, го чакало смъртно наказание/.
Робите не носели шапки, които били символ на свободните граждани, а около врата им били окачени нашийници с табелки, на които пишело името на господаря им:
Наказанията
Тъй като в древен Рим робите нямали никакви права, а били разглеждани като стока, то наказанията им били изключително сурови и зависели от прищевката на господарите им. По време на Републиката собственикът можел да измъчва и убие роба си без да дава обяснения пред никого или да бъде съден. По времето на Клавдий /42-54 г./ робите получили право да бъдат лекувани за сметка на собственика им, а същите да бъдат подвеждани под отговорност, ако посегнели на живота на робите си.
Най-честите наказания за ежедневните провинения на робите били бичуване, затваряне без храна или членоувреждане. Бичуването можело да е с обикновен камшик, който не оставял трайни белези /все пак робите и особено женските такива били ценна стока, а повредената стока струвала по-малко пари/. За по-тажки провинения се прилагал камшик /flagrum или flagellum/, чиито окончания завършвали с оловни топки или кукички. При бичуването те съдирали кожата на жертвата, която можела дори да умре.
Най-тежкото наказание, изпълнявано върху робите било разпъването на кръст. То се прилагало, ако робът посягал на живота на господаря си. Когато в къщата на убития от роб господар имало и други роби, те също били разпъвани на кръст, защото не предотвратили смъртта му. С подобни драконови мерки римляните си надявали да се предпазят от робското отмъщение. Богатите живеели в страх да не бъдат убити от собствените си роби, заради несправедливо обръщение и неслучайно в римското общество битувала поговорката – ‘колкото роби, толкова и врагове’.
По-хуманна мярка за тежко провинение била изпращането на роб от дома на господаря да се труди на вилата му на село, където условията били доста по-сурови. Тук робите били държани оковани и били заключвани в бараки /ergastuli/ през нощта. Повечето от тях имали татуировки на челата си, отразяващи тяхната принадлежност. Главите на робите били редовно бръснати, а косата – използвана за направата на перуки за богатите римски матрони.
Тежките условия на труд и лошото обръщение най-често карали робите да бягат. Тъй като един избягал роб не можел да бъде легално продаден, със залавянето му се занимавали т. Нар. Fugitivarii или казано на съвременен език – ловци на глави. Заловеният роб отново бил връщан на господаря си, който можел да постъпи с него както реши в зависимост от ценността му. Челото на такъв роб било жигосвано или татуирано с FUG /от fugitivus/, показващо, че робът е беглец. Често на бегълците им били чупени костите на крайниците за назидание на останалите роби.
Роб провинил се в кражба се жигосвал или татуирал с FUR /от лат. Fure – крадец/.
Гладиаторите също били жигосвани със stigma, на лицето, краката или ръцете, по които лесно били разпознавани, ако избягали.
По-малко жестоко било наказанието робът да се движи навсякъде с парче дърво /furca/ окачено на врата му. Tака робът получавал завинаги произвището furcifer.
Редактирано от Last Roman на 02.10.10 12:51.
|
Робството в Древен Рим
