|
Флавий Клавдий Юлиан, наречен от християнските автори Отстъпник, е роден в 331/332 г. в Константинопол. Племенник е на Константин Велики и братовчед на тримата управлявали след него синове Константин II, Констанс и Констанций. Детството му минава под сянката на страха от Констанций, който, боейки се за престола, ликвидира баща му Юлий Констанций и поголемия му брат Гал. Нарочно го държат далече от политическата и военната арена като юноша и младеж и му пречат да се занимава с философия и реторика.
Биография
До двадесетгодишната си възраст искрено изповядва християнството, което е обявено за държавна религия с едикт на Констанций. В Никомедия учи реторика при Либаний. Може би в неговия кръг покрай въодушевлението от елинската старина се събужда интересът към традиционната елинска религия. По това време се запознава с неоплатоническата философия и един коментар на Платон от Ямблих му става настолна книга. Философи неоплатоници го насочват към чудотвореца мистагог Максим, когото намира в Ефес. Тук Юлиан присъствува на свещенодействие в чест на Хеката и бива посветен в модерната тогава неоплатоническа теософия. Запознава се и с други древни култове и вероятно се посвещава в мистериите на слънчевия бог Митра, съперник на християнския бог и любимец на римските войници.
Юлиан държи в тайна езическите си симпатии. Изглежда, съпругата на Констанций Евсебия, на която е любимец, успява да му издействува прогласяването за цезар (т.е. за престолонаследник). В 355 г. Констанций го изпраща да се справи с германските набези в Галия. Въпреки оплакването, че там бил по-скоро надзираван отколкото ръководещ, се показва способен военоначалник. Една победа над алеманите и пленяването на краля им Хнодомар му спечелва нужния авторитет и влияние. Когато в 361 г., недоволни от решението на Констанций да прехвърли на изток най-добрата част от западния контингент, войниците провъзгласяват Юлиан за император, той не се възпротивява и се вдига на война срещу своя омразен братовчед. Придвижвайки се на изток вече на Балканския полуостров, той научава за внезапната смърт на Констанций (З.Х1.361) и така без кръвопролитие получава императорската титла. Управлява само осемнадесет месеца, но със замах, изпълнен с амбицията да възвърне старата езическа култура. Идеал са му императорите от династията на Антонините и преди всичко Марк Аврелий. Прогонва евнусите от двореца, заобикаля се с делови хора и учени, опростява дворцовия порядък, премахва церемониала, въведен от Диоклециан и подсилен от Константин и синовете му. Елинизмът, опазването на класическата елинска култура, е предният фронт на неговата политическа програма, чиято цел е съхраняването на огромната държава. Езическите култове са другият, видимият език за общуване покрай класическия гръцки, идеалният според Юлиан обединител в така разноречивата империя. Той отначало е търпим към християните, решен да ги принуди да се върнат към традиционните култове, без да прилага крайни мерки. Неуспехите му в тази насока и упорството на християнската маса го заставят да се покаже и краен. Добър организатор, но без поглед към бъдещето, Юлиан се проваля в своя реставраторски проект.
Опасността от Персия го отправя на Изток. В началото на март 363 г. той потегля от Антиохия, за да загине през юни същата година в бой срещу войските на Сапор. Версията, че бил убит не от неприятелска ръка, а от християнин изглежда вероятна.
Творчество
Написаното от него, дори само това, което е устояло на християнския набег, не е никак малко. При това повечето е създадено в годините на административна заетост, последните от живота му. Енергичен и пламенен, той твори бързо, за деня. Квалификацията публицистика би могла да изглежда вярна, отнесена не само към писмата му.
Интересен документ за синкретизма в религиозното мислене на онова време представляват двете речи „Към царя Слънце" и „Към майката на боговете". Други две, които оборват възгледите и начина на живот на киници, са вече истинска публицистика. Написани са по конкретен повод — след публични проповеди на киници, чути от Юлиан. Автор и на епиграми, той създава и две прозаически сатири — едната писана в Константинопол в 361 г. и наречена „Цезарите", представя в критична светлина императорите християни от неговата династия, особено Константин Велики, а другата, създадена в началото на 363 г. в Антиохия и озаглавена „Враг на брадите", дава отговор на критиките, с които бил посрещнат от силно похристиянчената Антиохия между другото и за това, че по подражание на Адриан, пионера на елинската култура във II век, Юлиан носел брада.
За съжаление между унищожените творби е по-голямата част от съчинението му „Срещу галилеяните", написано въз основа на документи и раннохристиянски източници, на свой ред също недостигнали до нас. Сборникът с частни писма образува най-живата част от неговото писмено дело. Най-ранните са писани в последните години на Юлиановото цезарство в Галия, а най-късните са от времето на престоя му в Антиохия, преди да се отправи към гибелта си на изток.
Facta, non verba!
|
Юлиан Август
(PRAEFECTUS URBI)
