Тук да допълня, че Християнството нямаше да се разпространи по средиземноморието, ако РИМСКИЯТ ГРАЖДАНИН Павел не го беше адаптирал за не-юдеи /т. е. за римляни/.
И понеже доста участници в друг клуб спекулират по въпроса как християнството оцеляло въпреки римските гонения, ще внеса малко яснота по въпроса за причините за тези спорадични преследвания от римска гледна точка:
Първо да поясня как римляните възприемали обожествяването и какво разбирали под него:
По принцип заслужилите императори като Август, Клавдий, Веспасиан, Траян и останалите Антонини били обожестввявани след смъртта си - като най-висша награда за техните заслуги към империята. "Божествеността" на императора обаче не бива да се приема буквално. Тя е официален култ, но не е съпроводена с безрезервна вяра, и религиозен екстаз, характерен за източните култове.
По въпроса с набожността - римляните били прагматици, а религията за тях винаги играела второстепенна роля. Те се отвращавали от фанатизма, но охотно приемали различните вярвания, защото просто не им пукало на кой бог ще се кланят. Ако дадено божество не помагало на молителя - той се обръщал с исканията си към друго и т. н. Причините за тази религиозна индиферентност се корени в проникването на гръцката философия през 3-2 в. пр. н. е., която превръща римляните в атеисти, а официалните им богове стават формално почитани, заради традицията /римляните освен трезвомислещи, били и големи традиционалисти/.
Империята била търпима към различните култове, стига почитателите им да не извършвали жертвоприношения /като друидизма/ или да не се онасяли твърде фанатично към прилагането на религиозните си обичаи, поставяйки ги над римските закони /визирам юдаизма и християнството/. Затова от време на време имало и репресии:
При първото гонение при Нерон /около 64 г./ - християните са обвинени в подпалвачество. Тогава християните били доста диво и нецивилизовано общество, съставено от шепа роби и евреи от най-низшите слоеве. Тайните събирания по принцип били изрично забранени от римския закон - поради опасност от бунт /християните нарушавали закона по тази точка/. Приказките за края на свята, за адския огън който ще унищожи "майката на градовете" /все апокалиптични картини/ не вдъхвали доверие за миролюбивостта на тази нова религия. Така че при първото бедствие християните били обвинени /заслужено или не/ за нещастието. Наказанието за подпалване било разпъване на кръст.
Друго по-значително гонение започнало при император Деций / 250 - 251 г./. През този период империята била в криза - милитаризмът, сепаратизмът и варварските нашествия са подкопали авторитета на императорската власт. Нужно е било укрепването й. Затова Деций въвел култа към непобедимото слънце, с което се отъждествява. "Възстановителят на света" Аврелиан, след като обединил разпокъсаната империя и отблъснал варварите продължил тази идеологическа пропаганда към личността на императора. Причината? За римските императори религията била средство за манипулиране на масите. Затова през III в. те издигат императорския култ към слънцето, за да заздравят властта си, разклатена от нескончаемите граждански войни и междуособици.
Диоклециан, другият "системен гонител" сменил строя на държавата от принципат на доминат - неограничено господство на владетеля /подобно на изток - в Персия/. Тази система целяла да централизира властта, да предотврати сепаратизма и изисквала и формално отдаване на божествени почести на императора.
По това време в империята трите най-популярни религии са митраизмът /изповядван от императорите и обкръжението им/, култът към Изида /Великата Майка - широко популярен сред простолюдието /прави ли ви впечатление, че романските народи и латиносите почитат повече Богородица - Божията Майка?/.
Трето по популярност било християнството. Интересното при него било, че за последователите му всички съществуващи ентически и социални различия били без значение /т. е. ти си християнин - следователно - свой/. Т. е. имаме "суперетнос" или държава в държавата. Причините за спорадичните гонения на християни, които били подемани основно в големите градове - Рим, Антиохия, Александрия и др... били имено отказът на християните да засвидетелстват формално уважението си към култа на императора и оттам към властта като цяло. Логично е, че християните са били възприемани като бунтовници и отцепници.
С времето, запознавайки се с доктрината на Християнството за принципите: "кесаревото - кесарю", смирение и непротивене /а всичките страдания, които си търпял ще се въздадат на оня свят/; императорите променили отношението си към него. Християнството чудесно подхождало за случая /упоменатата по-горе манипулация на масите и търсенето на принципа - един народ, една империя, един император/. Хем обединявала различните народи в името на религията, хем ги подчинявало на императора - "божия наместник на земята".
Затова Константин го признал за равноправна религия и го използвал за целите си - да подсигури властта си и да стабилизира империята. Иначе самият той си останал митраист като предшествениците си /ако беше искрено вярващ, щеше да се покръсти/. Е на смъртния му одър го покръстили набързо /все още се спори - кои били първите - православни или ариани/, но не вървяло да се провъзгласи един езичник за светец...
А приемниците му гледали по-скоро да избият колкото се може повече от своите съ-вярващи /ариани гонели православни и обратното - зависи какъв император бил на власт/, набедени за еретици, отколкото да покръстват нови маси. На населението на империята му било все едно, дали ще има един бог или много /в Рим както казвали било по-лесно да срещнеш бог, отколкото човек/, затова приело новата религия спокойно. За да е по-лесно усвоимо християнството, проповедниците префасонирали някои "езически" празници и въвели съответното количество полубогове /светци/, които да помагат на Бог в нелеката му задача да слуша молитвите на увеличилия се поток новопокръстени.
Facta, non verba!
Редактирано от Last_Roman на 14.11.06 19:37.
|