|
Щит /scutum/
В края на 1 в. пр. н.е той бил елипсовиден и извит, отлично прикриващ воина. За направата му били използвани брезови или тополови дъски, разположени в три слоя, отгоре покрити с волска кожа. Вътрешният слой бил перпендикулярен на външния, което придавало по-голяма здравина на щита:
Щитът бил с размери 1,25 на 0,8м. Тежал от 5 до 7 кг. В средата на щита била разположена желязна изпъкналост - umbo. От вътрешната страна на щита имало вдлъбнатина, където се съхранявали личните записи на легионера – име, номерът на легиона. Краищата на щита били облицовани с медни или железни листове. На лицевата част на щита обикновено било изобразявано някакво животно или митична фигура - талисман, предназначен да предпази владетеля му. По време на поход, за да се защити от влага, щитът бил държан в кожен калъф.
Щитът се използвал не само като прикритие от удари, но и за нанасянето на такива. При обучението легионерите се тренирали да нанасят удари с желязната изпъкналост /umbo/, а също и с ръбовете на щита –за да извадят противника от равновесие.
В началото на 1 в. формата на щита се променя – от овална в правоъгълна, със заоблени ъгли. По-късно /към последната четвърт на 1 в./ ъглите стават правоъгълни.
Един от последните модели на скутум, намерен край Дура Европос /Месопотамия/ - средата на 3 в.
В началото на 3 в., във връзка с все по-голямото варваризиране на армията и щитовете на легионерите стават овални и плоски.
Меч /gladius/
Мечът, използван от римляните е взаимстван от малко по-дългия gladius hispaniensis - след края на Втората Пуническа война. Той бил железен със скъсяващо се към върха 50-60 см. острие. Тактиката на римляните се състояла в това да мушкат врага иззад прикритието на големите си щитове.
В началото на 1 в. гладиусът претърпял някои изменения – дължината му намаляла от 55 до 45 см. Острието му от постепенно стесняващо се, се видоизменило в такова с паралелни краища, а заострената част станала по-къса. Познати са няколко разновидности на гладиуса, означени според местата на намирането им:
Различавали се по дължината си и дължината на върха. Най-дълъг бил тип "Маinz" /55 см./ с тегло 1,5 кг., а върхът му бил дълъг от 6,25 до 7,5 см. Тип "Fulham" бил с по-тънко острие, а скъсяващата се част била по-дълга. Тип Pompeii /от втората половина на I в./ бил 45 см, върхът му бил най-къс - 5 см., а самият меч тежал около 1 кг.
Съвременна реконструкция на различните типове гладиуси:
През лявото си рамо легионерите носели превръзка – balteus на която били закрепени ножниците. Така мечът се разполагал отдясно и войникът можел да го извади, без да променя положението на щита:
В началото на 1в. легионерите още използвали камата /pugio/. Тя била носена на колана – cingulum от лявата страна.
През 2 в., съдейки по барелефите от колоната на Траян тя вече не била в употреба сред легионерите, а само сред офицерите.
Копие /pilum/
Дължина дo 2 м., тегло - 2-3 кг.
Това интересно оръжие вероятно дължи произхода си на самнитите - основните римски противници в Южна Италия. При направата му върхът на копието се калявал, а дръжката нарочно била изготвяна от по-мек метал. Тактиката на римляните била при хвърляне да се пробие щитът на неприятеля. Тогава мекият метал се изкривявал, копието засядало и лишавало врага от възможност за маневриране. Най-често последният захвърлял щита си и оставал неприкрит пред приближаващите римляни.
Пилумите през 1 в. са два – по-лек /за мятане на по-дълга дистанция/ и по-тежък. След 80-те години започва използването само на тежки пилуми /с допълнителна оловна топка/.
Пилуми / този долу вляво е най-тежък/:
Редактирано от Last Roman на 05.12.11 10:01.
|
Re: Имперският легион / 1 - 2 в./. [re: Last roman]
(PRAEFECTUS URBI)
