Да речем, че донякъде някога съм имала сходен проблем и познавам механизма на зараждане на един такъв самоубийствен бунт. Твърдя, че именно той е проява не неосъзната жестокост, непропорционална спрямо прегрешенията на "света".
Пасажът ми се струва обективен дотолкова, доколкото разсъждавайки като родител съм съгласна, че непоставянето на граници, безкритичността, гузността и неясното чувство за вина на родителите създава невротици и агресивни същества, изпълнени с безпочвена омраза към света, и тъкмо поради това осъмваме сегиз-тогиз със случки с невероятни зверства, извършени от младежи от "добри семейства".
И ако не търсим вина, макар че според мен родителите са си точно виновни, че създават такива нещастни същества, за какво трябва да вменяваме на мъжете поредния измислен товар?
И, да, човек, който смята, че единственият смисъл на живота му е да съблюдава правилно тегло и да работи като манекенка и нищо друго, не е добре възпитан и е отговорен за съдбата си. И не е много по-различен от блондинката от прословутото клише.
Което не означава, че не трябва да съчувстваме. Само не знам в какво точно да се изразява това съчувствие. Кое би било полезното съчувствие в случая?
|