Аз съм го усещала по същия начин - не знам дали е с кожата, не съм особено самоанализиращ се тип, но когато любимият човек влезе в стаята, например, и ти осъзнаваш с ужас, че предпочиташ да излезе веднага (иначе всеки път ти е трепвало сърцето и ти е грейвала усмивката, и на устата ти е заставало нещо да му кажеш - и така много години при съжителство).
НО! сега си мисля, че тези неща (с кожата и усещанията) са преходни, те са моменти. Другото е по-важно и ако престанеш да го изпитваш, може би не си се борила да го запазиш
Вече вярвам, че като се случи нещо наистина хубаво, не трябва да го приемаш сякаш ти се полага (като мен цял живот), а да го защитаваш, дори когато кожата ти (условно казано) нещо се развали и не действа.
Както и да е, това е изстрадана истина и никой няма да я научи от мен, а от живота си. Но аз вече я знам.

reality bites