... замислих се, че нямам никакъв сетивен спомен до около 14 г. Тоест, имам, но не физически сетивен... не нещо, което конкретно да свързвам с плът... и усещане за плът. Спомените ми са по-скоро за миризми, картини /много ясни/, звуци. Не и за допир. Само в много ранно детство за прегръдките на баба ми. И това е.
А тези, които имам между 14 и 20, предпочитам да не извиквам в съзнанието си.

Странно е, нали?
Може би затова сега съм луда по всичко, което е свързано с плът, плът-ност... като образност, като идея и като усещане. Трябва да е недвусмислено. Това е "гладното" ми сетиво - кожата. И колкото е по-интензивен допирът, толкова по-добре. Даже щях да пускам такава темата... за плътта и плътното. Гъсто. Силно. Твърдо. Обикновено, когато докосвам нещо, си представям, че го докосвам с цялото си тяло, с цялата повърхност на кожата си... Това не е точно мисловна представа... по-скоро почти физическо усещане, сякаш съм гола и това, което искам да почувствам ме обгръща отвсякъде...

Иначе, с билогичната страна на въпроса никога не съм имала проблем. Не знам точно откога бях наясно, но явно не ме е впечатлило, не изпитвах интерес, любопитство. Просто не беше нещо, което ме занимаваше.

Ритуали I

С теб да се завивам
нощем.
Плътно да се слепвамe
с кожа върху кожата.
Да се просмуквам
под клепачите.
Като шал
да те завързвам
около шията си,
удушавайки
на светлото
въпросите.

Обърни се.

С мен да се завиеш.

Тъмно е. Няма никой да ни види.


====================================

Видове памет

Помня подкожно.
Търпеливо те вплитам
в ходилата и дланите си,
а пъпът ми е центърът на Вселената
и в него те враствам,
като халка те нанизвам,
белег да имам.

Втъкавам те
в ирисите и зениците си,
за да виждам през теб
калейдоскопно.
И ме питаш защо
очите ми са станали
зелени...?

Вграждам те
в белодробните си килийки
в случай на астматичен пристъп
да те имам в резерва,
засаждам те вътреутробно -
да мога да те родя,
да те мултиплицирам.

И сега кажи ми,
как ще изличиш
всичките видове памет,
без да ме убиеш?


... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова