сняг, дъжд, вятър,

Синева...

Ти отмина
Сякаш сън,
сякаш сняг,
сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима...
Твойта сянка
над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега
като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга
почна лекичко да те възражда.
Аз се спрях,
аз се спрях
и затворих очи,
вероятно да те преживея.
А душата виновно,
виновно мълчи
само сянката мина през нея.
Само вятърът,
вятърът вейна едва,
пиле някакво изписука.
Ах, каква,
ах каква синева
сме забравили някога тука.
Синева,
синева...