Търча, работя, вдигам телефони и в главата ми само това - каква беше думата! Изключително досадно е. никой не ме пита, събранието е минало, куп задачи други са ми на главата, а аз току се усетя, че мисля и зациклям за някаква дума. Не опитвах достатъчно дълго да се сетя сама, но вече ми пречеше на движението. Естествено, че се нервирах.

По принцип много трудно моля за помощ, проблем е, но си го нося. Пускам капаците и държа, и трябва да е вече много рязка емоция на нетърпимост, за да изрева. Сега докато пиша постинга, понеже си стои отворен и работя, не можах да го напиша наведнъж, разбирам, че колега е болен от левкемия. Има надежда заключението да е прибързано или грешно. А аз пазя ли пазя колежка болна от рак и тя злоупотребява с търпението ми и с положението си. И ако виждате емоция в настървеното ми търсене на думата, е затова - цял живот ще се обвинявам за търпението си, защото виждам как търпя до неразумни граници и не съм способна да го преодолея.

* * *
Кучетата си лаят, керванът си върви!!