Тази история се случила отдавна, в началото на 60-те години на миналия век, в един регион на нашата родина, известен днес като „Дивият северозапад”. В онези времена обаче северозападът далеч не бил толкова див, а си бил направо процъфтяващ, били времена на ентусиазъм и подем, социализЪмът бил все още млад и грешките му били простени, „Първа Атомна” все още била само в болните глави на висшето партийно ръководство и земята там не била превърната в 30-километрова зона, а си била просто Златията, богата и плодородна и се отплащала щедро на стопаните си за грижите и труда.
Живеели в село Хърлец младо семейство, Йоно и Флорика, етнически власи (каквито били и почти всички останали жители на селото), заедно с двете им момчета и възрастните родители на Йоно. Той бил механизатор в местното ТКЗС „Напредък”, карал трактори, комбайни и всякаква друга машинария. В онези времена там във всяко село имало ТКЗС и почти всяко се казвало „Напредък”. А Флорика... ех, Флорика, ах, Флорика! Флори, както я наричали всички, била най-личната невеста в селото. Била височка и стройна, гладка като бадемова ядка и засукана като главно „З”. Като минавала през село, мъжете я сподиряли с жадни погледи, преглъщали на сухо и си мърморели „Убава влаинкя, сгодна влаинкя...”
Но освен хубава Флори била и много работна. Къщата й била винаги чиста и подредена, затова на портичката висяла емайлирана табелка с надпис „Образцов дом”, мъжът стегнат, децата пригледани, с изпрани и изгладени дрешки, а на работа... Флори работела като доячка в кравефермата и била челничка в социалистическото съревнование. Никоя друга доячка не можела да я стигне по млеконадой. Ръцете й били толкова пъргави и сръчни, че кравите само като я видели да се задава с ведрото и млякото им само потичало. Затова от ръководството на ТКЗС-то решили да я наградят с почивка на море, на все още новия по онова време курорт „Златни пясъци”. Но понеже било лято, задавала се жътва, време усилно, не можело да пуснат и Йоно, че кой ще кара комбайна, затова взели карта само за нея.
Като научила за това, Флори място не можела да си намери от радост. Ходела из къщи една такава трескава и само едно приказвала – как ще ходи да се къпе в морето и как от Варна ще си купи бяла панамена капела с червена кордела, та като се върне и се покаже на чаршията всички жени в Хърлец да й завиждат. А Йоно, понеже и той малко завиждал, мълчал, сумтял и кроял планове как ще метне две бали слама в бункера на комбайна, та да се пълни по-бързо, и ще видят те тогава как се става челник в съревнованието! Другите докато напълнят два бункера, той ще пълни по три. На екскурзия до Париж ще искат да го изпратят... Увлечен в тези си мисли не чувал какво жужи Флори около него, докато тя не го сръчкала в ребрата:
– Йоно бе, ти не ме ли чуваш какво те питам?
– К'во ма?
– Нали ще ме закараш в Орехово, да се кача на влака от начална гара?
– Ба, да не съм луд да бъхтам добичето 40 километра повече до Орехово и обратно! Ще се качиш и на Букьовци.
Срещу тази желязна логика Флори нищо не можела да възрази, затова се примирила и зачакала заветната дата на отпътуването. Когато останали 3 дни, тя извадила изпод леглото големия кафяв картонен куфар, избърсала го старателно и подредила вътре всичките си хубави дрехи – почти целия си чеиз, с който се била омъжила преди десетина години.
И така, денят дошъл. Станали рано, още по мръкнало, Йоно впрегнал магаричката в двуколката, която баща му, майстор коларо-железар, бил спретнал от задната ос на някакъв стар файтон, метнал куфара отляво на седалката (двуколката била широка, точно колкото и файтона, от който била направена), той като водач на ППС с животинска тяга седнал в средата, а Флори се настанила до дясната му ръка. Дръпнал поводите и обвитите с гумени бандажи колела меко затрополили по макадама, който бил останал още от царско време и който Партията още не била успяла да асфалтира. Разлаяли кучетата на съседното село Гложене, минали по моста над река Огоста, който германците построили през Втората Световна и за няма и час – троп-троп-троп-троп – стигнали до гарата в Букьовци. Йоно вързал магаричката за един лиляк (както там наричат акацията) от другата страна на релсите, грабнал в едната ръка куфара, а в другата Флори и пресекли линиите. Било достатъчно рано, на гарата имало само още трима ранобудни пътници. Купили билет до Варна от сънената касиерка, излезли отпред и седнали на една стара пейка, скована от дебели брястови дъски да чакат пристигането на влака.
Флори не спирала да бръщолеви, а Йоно бил потънал в мисли за това какво го чака през деня. Трябвало да си прегледа комбайна, че на следващия ден започвала жътвата, а като се прибере вечерта вкъщи трябвало сам да ошета на животните, че сутринта старите ги поели, ама вечерта си чакали него. Трябвало и за децата да се грижи, да не направят някоя поразия, че си били не палави, а направо щури, га че ли въгърец имат в дупетата си. От тези мисли го изтръгнало внезапното скокване на Флори от пейката.
– Иде, иде!... – радостно възкликнала тя и като дете плеснала с ръце.
Влак още не се виждал, но над дърветата откъм Дунава се вдигал черен пушек. Скоро се показал и старият черен парен локомотив на теснолинейката Оряхово – Червен бряг, останал и той още от царско време и вероятно оттогава немит, защото само тук-там по него си личало, че някога е бил зелен. Композицията от локомотив и четири вагончета – един пощенски и три пътнически – бавно се плъзнала по релсите като нелеп огромен глист и с жално скърцане спряла на перона. Вагоните и те някога вероятно са били зелени, но също били немити и целите черни. Само около вратите имало тесни зелени ивици, редовно избърсвани от дрехите на пътниците. Йоно грабнал куфара в здравата си селска десница и повел Флори към най-близката врата. Качил се пръв, бутнал куфара навътре и подал ръка на благоверната си.
– Внимавай да си не очерниш дреите! – предупредил грижовно и с едно дръпване я метнал на платформата. Настанил куфара върху багажната скара над прозорците и побързал да слезе, защото престоят на влака на гара Букьовци бил само три минути и ако тръгне преди да е успял да слезе, магаричката щяла да пощръклее от жажда под акацията докато той успее да се върне от следващата гара Софрониево. Флори прокарала пръстче по дървената пейка и го огледала критично, дали евентуално няма прах. Имало достатъчно. „После ще я забърша с нещо” – помислила тя и се пресегнала да отвори прозореца до себе си.
Йоно застанал на перона под отворения прозорец и се заел да дава последни наставления, а Флори не спирала възбудено да бърбори. Получило се нещо подобно:
– Бър-бър-бър-бър – Внимавай да не настинеш там – Бър-бър-бър-бър – Да не се разболееш – Бър-бър-бър-бър – Да не направиш някоя беля, да не простинеш – Бър-бър-бър-бър – Пази се от вълните като се къпеш, да се не удавиш – Бър-бър-бър-бър...
През това време работниците били успели да се оправят с пощата – два чувала писма, няколко колета и двадесетина топа вестници „Работническо дело” и „Земеделско знаме”. В онези времена тези два вестника си били направо задължителни за всяка къща, защото селяните освен от работа се нуждаели и от просвещение, а и от идеологическа мотивация. От към предния край на композицията се чула свирката на началник-гарата, локомотивът подсвирнал в отговор, изпухтял тежко и бавно повлякъл след себе си четирите вагончета. Йоно отправил към съпругата си последни пожелания за приятно прекарване и... се сетил, че в улисията не е заръчал най-важната заръка! Огледал се около себе си – на перона имало само двама непознати, оценил вероятността да знаят влашки като нищожна, и тихичко подвикнал, заканително размахвайки вдигнатия си показалец:
– Ей, Флори, са ну фуц там!
– Какво, какво? Не чувам... – отвърнала Флори от прозореца. Шумът от ускоряващия се влак се усилвал, а тя се отдалечавала. Затова Йоно се затичал след вагона и подвикнал по-силно:
– Са ну фуууц, са ну фуц мааа!
– Не чувам, не чувааам...
Търчейки вече с всички сили Йоно изкрещял с цяло гърло:
– Са ну фуц ма, Флори, са ну... ТРЯС!!! – загледан след отдалечаващата се своя съпруга не забелязал, че пред него има някакъв стълб. Ударът едва не го повалил, а от силната болка направо му се припикало. Присвил кълки, хванал с две ръце ударената си глава и тихичко измърморил:
– Оооооох, убих се заради тебе! Еби се ма, да те еба в ушите глухи...
– А, добре, добре, чух! – изчуруликала Флори и затворила прозореца, да не влиза пушек във вагона.

Смисълът на живота е в удоволствието от абсолютната му безсмисленост.