|
Теренът
— Чочо, проблемът има решение — Кибрита смигна многозначително на приятеля си, отпуснал се мързеливо в отсрещната седалка на второкласното купе. Влакът наближаваше гара Подуяне.
— Как... къде? — почти подскочи оня и се ухили в очакване, сякаш му бяха известили утрешно уволнение.
— Едно таванско помещение е, в един блок на военните, срещу бившото ми училище — тържествуващо продължи Кибрита. — Леля ми живее там. Обаче ще трябва първо да го разчистим и устроим.
— Хм, къде е това? — дори изгледите за предстоящата хамалогия не помрачи ентусиазма на Чочо, нито съседството на военни.
Откак знаеха, че ще ги пуснат едновременно в отпуска, разсъжденията им се въртяха около един и същи въпрос. Чочо имаше още някакви потенциални гаджета по София, но поради липса на подходящо място просто нямаше начин да отбележи какъвто и да било напредък. Големият апартамент все бе зает, ако не с родители, то с двете му сестри или брат му. При това постоянно присъствие не смееше дори да покани някоя на кафе, па камо ли ръце да пуска. Положението при Кибрита беше още по-плачевно, баба му практически не напускаше къщата. Така че задачата около терена се явяваше от стратегическа важност, дори в далечен план за времето след военната им служба.
— В нашето мазе има още някакви останали плочи стиропор и няколко ролки тапет от последния ремонт, — мислено се зае с организацията Чочо.
— Значи можем да почнем още веднага? — въодушеви се Кибрита. — Инструменти имаш ли?
Влакът позабави ход, наоколо сградите се сгъстяваха.
— Ти гледай сега още на гарата да не налетим на патрул — върна го в действителността бойният му другар. — Че после ще караме купона в комендантството.
И двамата предвидливо се запътиха към последния вагон, който, както показваше практиката, при спиране се оказва извън перона на гарата.
***
Четирите разходки от тавана до кофите за боклук пред входа на болка не ги умориха ни най-малко. Физическата закалка от родната казарма си каза думата. Кибрита със завидната си спортна форма едва беше загрял и дори си подсвирваше весело. При петото качване обаче пред тях се оказа неочаквано препятствие в образа на една мастита фигура с късо подстригани бели мустаци и смръщени вежди от същия десен. Достолепната стойка и изискващият респект израз на лицето издаваха от километри бившия военен.
— Младежи, какъв е тоя боклук, дето го правите по стълбите? — полковникът о.з. за кой ли път през този ден си подаваше носа от входа на апартамента, но сега беше излязъл на площадката да изясни положението.
— Ще го изчистим, няма страшно — опита се да избегне дискусията Кибрита.
— Абе, мене не ме е страх, пък за почистването ще ви проверя, ама одеве се бяхте разчукали по никое време. Между един и три има обедна почивка... — тръгна да ги поучава пенсионираният, който явно не бе успял да се отърси от старите си офицерски навици.
— Само ми дигнахте кръвното — показалецът му ги посочи обвинително, сякаш двамата бяха предизвикали непоправима щета на обществото.
— Не може така, тука си има правилник — маститият сигурно беше съблякъл униформата си преди години, но все още се имаше за важна клечка — И кой ви е разрешил въобще да се качвате на тавана?
— Леля ми — в тона на Кибрита вече прозърташе досада.
Съмнението в очите на полковника се усили.
— От партера, — доуточни отпускарят. — Обеща ни по двайсет кинта ако й го разтребим.
Беше намразил тоя любопитен нафталин от последния етаж още преди година, когато случайно се бяха сблъскали на стълбището.
— А-а, ама аз тебе те знам — присви очи пенсионираният офицер — Ти не беше ли тука лани за абитуриентския бал в училището отсреща?
Още преди Кибрита да отвърне нещо полковникът продължи:
— Ама да, беше обрасъл един, та косата ти влизаше чак в яката. Аз ако бях директор на гимназията, такива битълси хич нямаше да допускам до матура.
Двамата брояха на ум минутите от ценното си време, което така безочливо им крадяха.
— Каква сте такава младеж, бе! — бившият военен най-сетне се отвори на любимата си тема — Пиргите ви на всичките над ушите като на хипита.
После в погледа му, който измерваше късо подстригания сега отпускар, надянал работния комбинезон на баща си, се промъкна нещо като одобрение:
— Така де, сега по изглеждаш като човек. Тогава беше заприличал на американски комсомолец.
Кибрита беше пред кипване и няколко мамки вече напираха да изскочат изпод езика му, но Чочо го настъпи. Точно сега не им трябваха разправии, важно беше да се отърват от досадника. И наистина, останал без опонент, полковникът сви вежди, промърмори нещо и се прибра.
***
В резултат на ударния труд на двамата любовното гнездо за рекордно време бе оборудвано с една стара кушетка, разпъваща се на легло, касетофон с колонки, шкафче за напитки, снабдено с две бутилки плиска, няколко шишета швепс-мандарина и чаши. Всичкото беше доста вехто и опърпано, но в очите на войниците представляваше необикновен лукс.
Кибрита беше излязъл преди час, за да доведе „някого”. Чочо бе пуснал тихо музиката и следеше часовника. И той си беше уредил една високо перспективна среща за късния следобед. Ако всичко вървеше по план...
Отвън долетя приглушен говор, Чочо изскочи и погледна през парапета надолу. Гледката си заслужаваше вниманието: Кибрита водеше не една, а две мацки нагоре по стълбите и се опитваше всячески да ги държи в настроение. Зърнал приятеля си на горната площадка, той се ухили до уши и триумфално вдигна зад гърба им два пръста. Когато наближиха последния етаж, сложи показалеца на устата си и с настойчиво „шшшт!” прекъсна за миг кикотенето им. Групичката влезе в тайното помещение, където Чочо предвидливо беше запалил няколко свещи. Мацките изглеждаха навити. Докато си сваляха палтата Чочо придърпа съучастника си навън.
— Аз тръгвам, ще докарам още една. Ти дръж фронта.
— Защо, бе? — облещи се оня — Двете не стигат ли?
— Абе, то стигат, ама представи си, че едната вземе да се прави на велика. А да знаеш оная само какви очи има! — ръцете му недвусмислено рисуваха две полусфери с впечатляващи размери.
Кибрита се отказа да аргументира по-нататък и влезе вътре. При цицоман, какъвто беше приятелят му, всякакви последващи дискусии губеха смисъл.
Чочо за стотен път погледна стрелките. Отдавна бяха минали академичните петнадесет минути, а от „окатато” гадже и помен нямаше. Стъмнило се бе и валеше отвратителна лапавица. Премръзнал, разочарован и вкиснат, той най-сетне се помъкна обратно. Само мисълта за предстоящия купон възвърна донякъде предишния му оптимизъм и крепеше криво-ляво разклатеното му его.
На влизане във входа го обхвана неприятно усещане. По стълбището дънеше недвусмислено Дийп Пърпъл с виещия вокал от „Чайлд ин тайм”. Чочо запрепуска със скокове от по две-три стъпала нагоре сякаш трябваше да гаси пожар на тавана. Когато задъхан стигна, положението действително напомняше такъв. Вратата на таванчето бе широко разтворена, касетофонът - надут малко преди стапяне на силиция. На пода се търкаляше празна едната бутилка от Плиска, а в другата се подвизаваха около три пръста от съдържанието. Мацките ги нямаше, затова пък старият им познат, полковникът о.з., наежен се бе застопорил на входа и се надвикваше с дрезгавия глас на Кибрита и пронизващия фалцет на Йан Гилан.
— Това ли ви е разтребването? Да го правите на бардак за алкохолизъм и разврат!
Кибрита, седящ с мътен поглед на кушетката, понечи да отвърне, но полковникът не му даде думата:
— И да стържете по нервите на хората с тая упадъчна империалистическа музика! Как не ви е срам! Леля ти ще се поболее като й кажа! — крещеше обитателят на последния етаж.
Лицето му изглеждаше мораво на светлината на догарящите свещи. Касетата свърши, но той не сниши ни най-малко гласа си. Сега кавгата се разнасяше без музикален фон по цялото стълбище. Някъде долу почнаха да тракат врати и да се чуват недоумяващи гласове.
— Усетих ви аз още от начало, що за стока сте! Криминални елементи, западно влияние, измет... — пенявеше се полковникът. — Вие сте само за разстрел!
— Кого сте стреляш, бе, копеле?! — езикът на Кибрита беше бая понатежал.
Той сви юмруци и започна скока си направо от кушетката, но настъпи празната бутилка, изгуби равновесие и се пльосна върху разстланото парче мокет. Опита отново да стане, обаче координацията му окончателно отказа и той залепи чело за пода.
— Охо, и налиташ! Ще се биеш, така ли, гамен такъв?! — възмущението на пенсионера нямаше граници. — Край! Ей, сега ще видиш ти! Отивам да си взема пистолета!
Полковникът рязко се извърна и почти се сблъска с Чочо. От джангъра никой не бе забелязал появяването му. Отначало Чочо изчакваше сгоден случай да се намеси и да успокои шайбата, но сега положението го беше изнервило не по-малко от останалите.
— Разкарай се, младежо, да не пострадаш и ти — високомерно викна о.з. полковникът срещу него.
— А ти кой си, бе?! — не помръдна Чочо.
— Не ме знаеш кой съм ли? Ще ме научиш много бързо! — заплаши го пенсионираният.
— А ти знаеш ли баща ми кой е? — отказал се от всякакви конвенционалности Чочо извади последният си рисков коз. — Баща ми е генерал и пръв приятел на Добри Джуров!
Чинът на родителя и името на действащия военен министър свършиха работа. Без много да се замисля върху достоверността на тази информация, полковникът даде заден ход. Слизайки по стълбите обаче все пак не пропусна да произнесе заключително слово по адрес на Кибрита.
— Аз на леля ти хубаво ще й обясня на следващото ОФ събрание какъв хулиган си има в родата! А ти тука няма повече да стъпваш. Видя ли те пак, направо викам милиция!
Чочо изчака стъпките на о.з. полковника да заглъхнат по стълбището, притвори вратата и се обърна:
— Абе, кретен с кретен такъв! Как можа за половин час така да се освиниш, бе?
Кибрита, поизправил се на колене и търсейки къде да се опре само измуча.
— И къде са мацките, а?
Същият отговор подчертан от неопределено махване с ръка.
— Полковникът ли ги изгони или ти с твоите любими Пърпъл?
Мученето се потрети.
— Айде, да оставим настрана бачкането за тоя, дето клати гората, ама представяш ли си какво лупане можеше да падне сега? А ти...
— Що бе, купона си беше супер, и пиене имаше, и музика, и мацки...
— И като имаше мацки, ти колко изчука? Или предпочете полковника? — сериозно се ядоса Чочо. — Ама не разбираш ли, че ако тоя кютюк беше извикал милиция, не само леля ти и вашите щяха да разберат, но за остатъка от отпуската можехме да търкаме пода на комендантството. А после в поделението поне два месеца щяхме да водим класацията в топ-листата на орязаните и да станем за ташак на целия полк.
Кибрита направи опит да размисли, но се отказа и за утеха подаде последните три пръста Плиска на бойния си другар.
— А ти какво се затри, — сети се изведнъж той, — нали щеше да доведеш още една...
— Какво... какво... върза ми тенекия, такова... — сега беше ред на Чочо да махне с ръка, жест пълен с примирение, който плавно мина в посягане към шишето.
— Еми, майната й тогава! — отсъди Кибрита със завалена дикция.
Чочо гаврътна от остатъка в бутилката и се отпусна върху старата кушетка:
— Ти недей! Ох, ако знаеш само какви очи има... — размечта се той.Редактирано от ad miral на 30.08.18 23:26.
|
Теренът
