Но ако някой ме кани специално да излезем на разходка или на мол, се чудя как да откажа. Не знам какво е това.

Аз имам тежък грях в тази посока. Моя приятелка, бивша колежка, я блъсна кола. Звъняхме си, ходих на свиждане, изписаха я, прибра се. Живее извън София, в близко село. На работа тогава бях в жив пожар, колежка излезе в болнични и аз хем нова за това място, хем самичка, дирекно на вълците. На приятелката ми всяко обаждане беше с "кога ще дойдеш, няма ли да дойдеш, ти съвсем ме забрави". Бях обяснила на какво дередже съм, знае чудесно, че рискувам да изхвърча, ако не се справя, всеки ден нови количества отговорности, в почивките избутвах пък едни писания за предишен обект. Нямам нужните часове да отида до там ни преди работа, ни след работа, в почивките разбита, а понякога и дежурна. И спрях да й се обаждам. И сега не вдигам телефона. Толкова безкрайно се огорчих, че не мога да се обяснявам. Бих отишла вече, но като си представя, че ще изпадна в необходимост да се оправдавам, направо не ми се звъни. И го отлагам това ден след ден. Или наистина съм била тежко уморена, или още тогава съм почнала да се запъвам на идеята за излизане без да си дам сметка, че го правя, не знам. Тежи ми тая постъпка, но така се получи ииии ще трябва някак да оправя нещата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите