Храмът на смъртта има непонятна притегателна сила за живите. Пред асансьора имаше фоайе и зад него коридор. И миризма на нещо страшно, не знаех какво е, предположих така мирише смъртта. Не посмях да мина по коридора, прекалено тихо беше, прекалено безлюдно.

На село, спя с баба ми на една голяма спалня. Тая нощ реших няма да спя. Лежа и гледам през прозореца уличната лампа на дедо Пеко. Силуетът на кайсията някак призрачен, напомня илюстрация от Пинокио. Стори ми се минаха часове, нямах часовник. Ето това е дежурство, мисля си. Изглежда лесно, само чакането се не търпи.

Лежах по гръб, счу ме се полъх, като падащо наметало. Откъм закачалката дойде, а аз нататък точно си гледах в тоя миг. От нищото се материализира една дълга ръка и застина над мен с разтворена длан.
- Ще спиш ли
Беше шепот, но знаех че е само в главата ми, баба не чува дори да беше крясък. Дълга ръка, рамото беше някъде зад закачалката. За нищо на света не исках да знам как изглежда лицето зад тая ръка.
- ще спя (прегракнало)
Мисля че заспах 3-4 секунди по-късно. На другият ден разказах всичко с най-малки подробности, което се оказа грешка - дедо реши че конкуренция е идвала при баба и аз съответно съм пречел с будуването си. После поразмисли, понеже и майка ми спеше в тая стая понякога, та може да е търсил нея всъщност.

Години наред след това като си легнех, ако се усетех че се мотая и не заспивам се сещах за ръката. Затварях очи и след няколко "ще спя, ще спя" си удЪржах на думата.