В старо Толедо, знаеш около се вие река Тахо. Член на кралското семейство ни води на обяд. Долу каляската, кочияшът, конете кротко стоят. Аз, четирите жени и децата, осемнайсе. И едната тъща. С чалма съм и в бяла роба, на босо ония плетените еспадрили.

Шатрата ми опъната доле до реката, пръскали за комари даже от месец.

Рибен ресторант. На мен носоглътка от кашалот, гурме.
Тъщата ми присвятка с дългите си мигли. На нея морски дарове, скариди с мустачки и всякви други и черупки от миди, от тия малките белички, като черноморските. Испанецът се усмихва гостоприемно, финансирах няква държавна програма за насърчаване на талантливи деца, или по скоро така се чувствах.

" Тва нещо няма да го ям" тихо просъска тъщата. Дискретно повдигнах вилицата, да сочи врата и. "Ей ся ти забих вилицата в гушата" тихо и злобно просъсках аз. Не се уплаши, прочетох и погледа готовност да са бори.

Хеле измислих, и сменихме чиниите, преводачът превежда за по богати впечатления от това кулинарно наследство.
Сервитьорът едно към едно Салвадор Дали, кльощав и с такива мустаци.

На квартира бил, дадох му бакшиш,- купи си нещо, жена да завъртиш, но глей да е сцентрално парно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите