Аха.
Оня ден вървя тука по квартала и през една малка градинка минавам. Таман майките взимат лапетата от детска градинка и малките зверчета с малките триончета се заемат да късат майчини им нерви. Моите нерви са си опънати от векове, аз така съм си се родил с опънати нерви, трептя просто с внесени трептения и си мисля за тва колко им е акъла на тия дето току що се разделих с тях. Децата сигурно има повече акъл от тях. А колко ми е акъла на мене, че се занимавам...
Докато се люшкам такъв заваляха листа. Ама много. Жълти едни такива и големи от великанско гинко, валят върху мене, чак се спрях. Гледай, викам си, чудо, направо ще ме затрупат, чак вдигнах поглед нагоре и хванах едно листо. И гласче детско току до крака ми - гледай- вика, мамо, колко листа, ще ни затрупат.
Майка му нацупено му връзва обувката, а то гледа нагоре смее се и се мъчи да хване листо.
Аха, викам и се хиля, ясно, ето колко ми е акъла.

Тва е истина, разказвах го на Бейби преди два дни и тя се съгласи- верно ми е толко.