Кухнята с ароматните гозби, приготвяни в нея, ще остане едно от любимите места от моето детство.
Баба ми по майчина линия, майка ми, но и дядо също, бяха тези, които забъркваха различните ястия, някои от които правя в днешно време, взирайки се в поомачканите, на места с трудно видими думи, страници на тефтерите с готварски рецепти.

Най обичах неделите. Това бяха дните, в които обикновено можехме да се съберем цялото семейство около трапезата. Сутрин, обед, на следобедна закуска и вечеря.

Добре помня утрините. Със сестра ми скачахме от леглата, втурвахме се към банята, а оттам се насочвахме бързо към кухнята, водени от мириса на прясно изпържени бухти, тиганички, мекици, джиджи папа или домашна баница. Възрастните пиеха кафе еспресо, а ние, децата - чай (аз не харесвах прясно мляко). Задължително се слагаше сирене и конфитюр на масата, за да си взима всеки в зависимост от предпочитанията си.

Като дете не отдавах полагаемото се внимание на супите, които се готвеха вкъщи. Супа топчета, ,,червената супа на дядо", борш, пилешка и др. бяха нередки обитатели на софрата към обедното ни меню.
Сега, смея да твърдя, имам много по-добро отношение към онова, което в миналото удостоявах с неодобрителното ,,О, супа ли? Не искам".

Основните ястия бяха многообразни. Не бих могла да се спра на всички. Знам само, че се майсторяха винаги по един и същ план - точно този, който фигурираше в старите тефтери и готварски книги, и никога дори с най-ситната капка въображение. Мисля, че ако баба или майка кривнеха с едно зърно чер пипер или бучка сирене извън описаната рецепта, за тях това бе равносилно на авария, бедствено положение или нещо също толкова опасно, дори непоправимо.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите