Целият си период на детството и тинейджърството прекарах в неусмихнато състояние - бях нещастна, тъпа и аутсайдерка - знаех, че усмивката ми е грозна и не се усмихвах, имах особен свой си свят и това не ме усмихваше, имах си някакви планове и задачи, които все не успявах да реализирам във времето, в което си ги бях планирала и това допълнително ме намръщваше, Само като пътувах зад граница се връщах усмихната и по няколко дена ме държеше тази усмивка. Но още първият път като се върнах от чужбина, на улицата една възрастна жена ме подмина с ядосани думи "Ти пък на какво се усмихваш толкова, ма?" Не познавах жената, нито тя ме познаваше. Просто социален коментар.
Като родих синът си започнах да се усмихвам, и то основно за него. Не ме интересува дали усмивката ми е хубава, и дали я харесват или не. Усмихвам се и на всички малки деца независимо от коя раса са, които са около мен. Усмихвам се на любезните и приятни хора, усмихвам се на бабите, които играят комар по улиците, усмихвам се на слънцето, на дъжда и на пресният студ през зимата. Не ми пука какво мислят за усмивката ми или за мен - усмихвам се, когато ми е спокойно. а ако някой прояви и капка агресия към мен, ставам ужасно агресивна. Вече мога да си го позволя и не ми пука да съм агресивна точно толкова, колкото не ми пука да съм усмихната.
Мисля, че това, което си чела си е абсолютно вярно.

Quod licet Iovi, non licet bovi

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите