Колегата мибеше един от най-невероятните хора, които познавам. На почти 60г., да си умреш от смях, ако го наблюдаваш от някаква дистанция, и буквално да си умреш, ако си по-наблизо. Крайно неосъзнат, агресивен по време на работа, макар да е само помощник, който мъчно учи нещо ново, сладкодумен на почивките, вечен махмурлия сутрин, по три кутии цигари на ден. Не знам как не си съсипа очите от тая цигара в уста, докато работи нещо, а друга обикновено догаря забравена някъде из работилницата. Наскоро му правиха н-та операция, по принцип много хора умират още след първите няколко такива, но той вече им е свикнал. Докато беше в болницата, се обади на началника да му отнесе удължител. А на вечерта един лекар, познат на началника, се обади и му се кара. Имало някакъв апарат, който пускал венозен разтвор в продължение на часове и човек бива прикован в леглото, но колегата включил апарата през удължителя и така успял да стигне до прозореца, където пушил цигара след цигара, прегърнал апарата под мишница. Заради опасна язва лекарите от години му казват да не яде нищо за няколко месеца, освен варени картофи, но той само това не яде и по цял следобед се свива от болки в корема и повръща. Веднъж в болницата му казали, че ще му вкарват сонда през корема и не трябва да закусва нищо, той се събудил в четири през нощта, и до сутринта изпушил цяла кутия, а от цигарите му станало лошо, та щом се развиделяло, отишъл в съседната кръчма и ударил няколко кебапчета с бира. Тогава направо го бяха изгонили. Но си има специфична причина, поради която изкара доста време в работилницата.
Та наскоро дойде да ни види след операцията, тръбички в кръвоносните съдове. Пуши непрекъснато, началникът ни беше решил да му се кара, ама точно тогава колегата вика, а бе, имаш ли съвсем малко ракия една капачка, че от сутринта ме боли един зъб, малко да пожабуркам. После разправя, сутринта на спирката, вика, как си стоиме с хората и се появява някакъв педерас. Облечен с дънки, червило, дълга коса. Мама му деба, стискам юмруци и едвам се удържам. Гледам тоя до мене, човекът ме гледа, вдига рамене. Другите се ослушват. Викам на един пред мене- ритай го по шлянците бе. Тоя до мене почва да псува. Едно момче отпред гледам, малко му требе, викам, давай бе, давай. Един ме чука отстрани и ми намига, и тогава го почваме. Обаче много бързо избега копелето....
Това човек, който всеки момент може да отлети за небитието, но както винаги изпълнен с енергия и не може да му се вземе думата. То да беше дума като дума