колко странно се подрежда живота?! Докато работех случайно попаднах на една мелодия, която ме върна назад във времето.

Той вървеше по беттонната алея в която се удряха вълните, наперен като вожд на африканско племе. Обикновено носеше сламена широкопола шапка, облечен само в едни плувки, с прошарена брада, която някакси създаваше усещане че е капитан на кораб върнал се от дълъго пътуване в морето. За мен той беше идеала! Винаги усмихнат и винаги с някоя интересна история - я ще разкаже за звездите, я за старата му мечта да насади магнолии покрай морския бряг в продължение на 20 километра. Понякога говорихме за великите художници или пък за религия. За него нямаше време, нямаше пространство, имаше просто морето, слънцето, вятъра в почти побелялата му брада. Живееше в едно малко таванско помещение сигурно да е било не повече от 10 квадрата, то му беше и спалня и кухня и всекидневна. С този човек можех да "пътувам" в безкрая, неговите истории ме обгръщаха с мечти и надежди. Един ден просто не се появи. Изчезна. После разбрах че е получил инфаркт докато е берял орехи качен на едно дърво. А гонеше 70-те.

Беше пролет. Първата любов. Пинк Флойд и Стената. Кино. Аромати. Седнал съм до Първата Любов и целия треперя. Тя още не знае, че съм й Първата Любов, а аз се опитвам да "пробия"" пубертетските си вълнения и да й предложа. Хванах й ръката без да питам, обърна се и каза: "Колко е часът ли гледаш?". Нищо не казах, просто продължих да стискам ръката й. Нищо не видях от филма, но пък същата вечер след филма се целунахме. Една целувка. Малко кратка, малко невинна, много емоционална и чиста. Сякаш влизаш в нов свят, и всичко около теб придобива друга форма и друг аромат. После още по-големи вълнения. Щурчета по късни доби, носене на чадъри в проливните майски дъждове. Натискане привечер зад ъгъла на блока. Бране на полски цветя и изпращане на летните залези на фона на веселото пенливо море изпъстрено с много целувки и трепет. Мечтите нямаха брой и нямаха граници, мислех че всичко в този свят е толкова трепетно и толкова пъстро колкото и чувствата в мен - всъщност се оказа че е много по-пъстър света.

... някой ден ще продължа дневника. Никога не съм писал дневник, но пък той е още в мен. Сещам се и за наивността си, за безотговорността си, за чистите си детски очи. Сещам се за дъхавия малинак при баба и дядо. Сещам се за брането на тютюн по раннина. Сещам се за тучните поляни които обикаляхме с приятели да берем жълт равнец. Сещам се за всяка една целувка. За всеки един поглед изпълнен с зрял копнеж. Сещам се за "разбитите" самотни нощи в които дрънках на китарата. Сещам се за самотата. За заобиколилата ме многолщдна злъч. Сещам се как мъкнехме тухли на къщата на вуйчо ми покрай морето. Не че е нещо специално, но за мен Е. Всичко се помни. Та така, някой ден ще продължа дневника...