Е, на живот и смърт морални дилеми по унижения няма. Но това е за по-кофти случай, разбира се. Та. Понеже все пак се замислих - това не е ли нещо като да кажем разновидност на синдрома на Мюнхаузен, но без предварителното раняване, за да спасяваш. Нуждата да се чувстваш значим чрез благополучието на някой друг? Обгрижваш, браниш, пазиш - безсмислено и даже насила - за да получиш нагледно доказателство за своя собствен смисъл и място в света чрез другия? М? На мен точно така ми изглежда. И представи си, тоя друг в един момент да няма нужда от това крило, от тая помощ, от теб като стожер и важен фактор. Директно /за вкопчения, в неговото съзнание и спрямо виждането му за нещата/ изтрива доказателството, че съществуваш. Провал! И "наказанието" идва като логична стъпка, като борба за съществуване. То не е наказание, а борба за живот. Без предприемане на стъпка все едно си се съгласил да умреш. И правиш стъпката, за да се задържиш в живите. Какво друго би доказало, че ти си силен, че те има и че изобщо струваш нещо? Ти нямаш друго, имаш един човек, плод на труда ти и знак за света, че още си тук. Нещо такова? Така като го изредих, съм вече даже убедена, че си има име. И ти ще го намериш може би?
|