Отидох до дома й, но изпих две успокояващи хапчета. Извиних се. Тя се зарадва.
Разходихме се. Показа ми в двора "счупените" лалета. Около тях имаше незабравки. Попита ме дали не съм ги засадила аз. Няколко пъти ме пита това. Казах само "не" и друго не казах. Последвах съвета на Шоколада, не се ядосах. Не започнах да й обяснявам, че няма как да съм ги засадила аз. Говори ми историите си от миналото. Тя много често говори за миналото си, от както се помня все ми е разказвала различни истории от живота си и често ги повтаряше до 1, 2 часа.... Каза, че се учудила, че съм й се разкрещяла. Не разбрала какво ме е вбесило така. "Сигурно нещо си била ядосана на вуйчо си, защото нали говорехме за него". Не пропусна да спомене, че имам гените на баща си, но го направи с усмивка. Затова съм била като него. Не й напомних, че след като говорехме за вуйчо разговора продължи с мен онзи ден. Искаше ми се да й го припомня, за да не ме изкарва невменяема, но се спрях. Наистина няма смисъл. Това щеше да доведе до същото което се случи в събота. Дали е забравила или не, не зная. Тя има много силна памет. Помни телефони, дати, имена. Но това, което сме говорили не го помни.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите