Не прощавам защото не вярвам в прошката. Не вярвам във вината. Ако някой направи нещо с което ме кара да се чувствам зле, просто се отдалечавам и външно и вътрешно, създавам дистанция. Ако към даден бъдещ момент този човек се е променил и се засечем, не го приемам с предубеждения. Оглеждам се, виждам дали е същя стар задник и ако не е, просто се доближавам. И така, просто като електромагнитни полета с различен полюс и заряд си жонглирам с хората.

Доверието е същото. Ако някой ме нарани, просто се отдалечавам, дистаницирам, до следващия тираж.

И така няма за какво да прощавам. Кой съм аз да съдя хората? Мога само да констатирам дали ми влияят добре или зле. И до там. :))

Пък и на мен така ми е по-лесно, щото вечер спя без некакви мисли за този и онзи.