о, качвахме навремето един връх и понеже се зададоха дъждовни облаци майка ми (която е Рак) се отказа още на една трета от върха, ако не и по-малко и се върна долу, баща ми пък засили най-отпред, съответно вече не го и виждах. добре че мъжа на двойката, която бяха с нас вървеше пред мен и все се обръщаше и ме чакаше и викаше, та гледах да не го изпусна от поглед... на него пък жена му беше запрашила и тя напред (след баща ми), без да се обръща и тя... откачалки, колкото щеш, добре че имаше един нормален и той вървеше пред мене и не само, че вървеше ми и се обръщаше да ме види... на такъв тъгъдък не бях качвала връх, пък и толкова стръмен и най-гадното е, че точно когато си мислиш, че си го качил изведнъж виждаш, че не било тва, ами имало и още мааалко, ех, малко-малко ама едва дишаш вече... и като се качих всичките ми казват гледай-гледай каква е красота (и то не, че не беше), ама за да можех да я видя трябваше първо да спрат да ми се виждат звездичките посред бял ден, където ми кръжаха по небето, докато лежах по гръб, опитвайки се да си поема въздух... и помня, не спря да ми е лошо докато не стигнахме до лагера да ям шоколад, та да си оправя захарта...

а така, като го гледаш си викаш: "тва кво е плоско, ще го кача"...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от пТичка на 20.06.13 00:39.