|
Та да ви разправя как се чувствах преди няколко години като писах в клубовете и как сега.
Отначало писах в клубовете, защото ме беше страх, че ще умра. Че аз съм виновен за положението в което се намирам. Че всички други работят и са полезни, а само аз не мога. Че всички други ги разбират и им се усмихват, а на мен се гневят. Че не ме харесват. Че всички други са жизнени и енергични, и помнят и носят, само аз не мога.
После благодарение на клубарите от Психоанализа и Психотерапия си повярвах, че мога да бъда полезен с нещо на хората. Че мога да ги накарам да се чувстват по-добре и да открият интересни неща за себе си. Вярвах, че им помагам и , че мога да им помогна.
Беше хубав период. Малко преди това писах в други клубове в интернет. Писах си с жени, опитвах се да ги свалям и за пръв път да комуникирам с човешки същества от другият пол. Разправяха ми лични истории, на мен ми беше интересно. Писахме си и за религия и за други неща.
Освен това се влюбих в японската музика. Моята любима група Perfume я пусках по 100 пъти на ден. Спамих доста. Тогава никой не знаеше за японската музика. Писах в десетки сайтове в интернет български и пусках техни песни.
И така, смятах, че помагам на клубарките в дира, че рекламирам моята любима музика в интернет, слушах музика, бях си направил линк в youtube с над 600 японски песни и ги подбирах всеки ден по няколко нови, които ми харесваха.
След година и половина, любовта ми към групата Perfume не беше същата, защото и трите от нея си намериха гаджета. Харесах корейската музика. И пак започнах да я слушам.
Писах в Психоанализа и психотерапия, че търся жена която да се грижи за мен или поне да живея при нея, защото ме тормозят у дома. Опитах се да сваля няколко клубарки, но все неуспешно. Писах хиляди бележки на доста клубарки. Всъщност общо всичките, които съм свалял са над 5.
Започнах да свалям и изучавам азиатските филми и се пристрастих към тях.
А, да не забравя порното също ми харесваше.
Но никоя жена не се съгласи да се срещнем. Но японската музика ми омръзна, защото никой не я харесваше. Но клубарките не ми намериха някоя приятелка, нито жена при която да живея.
А в този период, преди да започна да пиша в Споделено от японската музика, ми се усилиха възприятията за цветове и се чувствах щастлив. Чувствах една клаустрофобия, непоносима, за това, че съм затворен вкъщи и не мога да излезна и да се любувам на света. Но, това се забелязва при всички на възраст, около 30 години, сякаш те искат да отидат сред природата и тя им е интересна.
И последната ми надежда изчезна, че мога да си намеря работа и че съм като другите. От клуба Психоанализа и Психотерапия научих много неща за психологията и тя ми стана интересна. Някои дори смятаха, че съм таен психолог, защото много писах там.
В Споделено започнах да пиша сигурно заради някоя клубарка, която съм харесал. Отначало не потръгна, но после писането се получи. Искаха да ми помогнат. Искаха да се срещнат с мен, което беше невероятно. В клуб Психоанализа и Психотерапия бях предлагал множество пъти да се срещнем, но те отказаха.
Вече клаустрофобията ми беше отминала. Примирих се, че ще съм затворник и няма с какво да съм полезен на хората. Че ще умра от мизерия и глад или навън.
Започнах да забравям и вече не търсех толкова японска музика, а пусках едни и същи песни. Не ги рекламирах и в интернет. А, по-късно спрях да пускам песни и линкове и в дира.
Сега пък имах надежди, че ще си намеря приятели, с които поне няколко часа навън да се чувствам добре. Но и това не стана. Не ме харесаха.
Престанах да слушам японска музика. Разбрах, че всичко е илюзия и комерсиално. Престанах да се интересувам и от киното и филмите. Преставах да гледам мачове.
Престанах така да пиша, че да помагам на останалите, а те още повече заради това се отдръпнаха от мен и не ме искат за приятели.
Но, то приятелство няма как да има, като не ме харесват.
А малко преди това си бях въобразил, че имам шансове с 1-2 клубарки и за още нещо, освен приятелство, но те твърдо ме отхвърлиха.
Накрая, престанах да се възхищавам на жените. Не харесвам и порното. Не мисля, че ще имам приятели. Още по-малко пък жена.
Надявам се да мога да живея по някакъв начин сам.
Чувствам се предаден от всички. Те вече не ме интересуват. Не са ми интересни. Не могат да ми дадат нищо. Само искат. Подиграват ми се заради гените навсякъде. Все те са правите, а аз греша. За какво тогава да споря с тях? Не искам и да свалям жени на лични. Не, няма аз да се влюбвам, а те да не ме искат.
Та, така. Ще се примирявам с тъпите си гени, ненужни. Ще ми е тъжно и депресиращо и понякога ще плача. По възможност няма да излизам навън. Докато положението не стане още по-зле и Бог не ме вземе на небето.
Не мога да мечтая. Няма смисъл.
|
Неосъществени мечти
Неосъществени мечти
