|
като го срешнах пак, се беха разделили, пътечките наши
окончателно, необратимо некакси
бех вече студент по "Изследване на Каманяците"
картирахме цела Булгаристания - а Дарина беше станала Стюардеса
по суровите стечения на суровите обстоятелства
и като не печелеше мангизи за КОРЕКОМa с полетчета некви в Странството, та да ми носи некви Дънки или модни сака от Шарл Де Гол.
плуваше с корабчетата въздушни на Бегейската-Фирма-за-Хвърчилата по булгаристанската провинция.
и винаги успяваше да мине за 2 дни там у некво селце забутано у Родопите или Добруджа или където резидирах точно по време на Практиката.
переше ми смърдивите чорапи и покафенелите гащи - че немаше хартия за бърсане.
само шумки некви.
паркирани беха през сезона, Лястичките Балкано-Туристически, гълъбчтата сладки, в един богаташки апартамент във Варна, конфисциран по време оно, за благото на народонаселението.
по две три в стая - според голeмината на стаите.
от там излитаха цело лято, пролет и ранна есен, по цел свят с Фърчилата, лястичките сладки, орелчетата полуостровски.
побеснявах като ми донесеше некво Сако, или, най-скапания Дарински Тик, некви Шампуу'с, и некви Мацаници за косата ми.
тва й беше последния Тик тогава, искаше непременно да са ми косите като на френските копелета.
а мен ме интересуваха само Дънките и най-новите Тепсии.
особено Тепсиите.
че Дънките продавах скъпо под масите във Варшава, Славянка или Унгарския.
Levi's само по порчъка, нали знаеш, кеш е поръчката, пич.
не ми губи времето.
кеш тука на ръка - другата седмица ги имaш.
кеш ли си или мърдаш въздуха само.
ако плащаш с гущерчета, копеле, 10% рабат, нали знаеш.
а Тепсиите беха най-важните, че те се размножаваха.
записвах ги на ролки, ама кристално чиисти записи, на разни обороти, като в студиото на радиото.
от там си имах и уредбата за кристалните записи - една изсортирана от радиото беше.
бех лицензирания доставчик на мюзика на всеки в София, който държеше нещо на себе си.
и цените ми беха ексклузивни, да не земе да стане масова стока неква.
разбира се че имах и милиони други источници, мъ тва не ми пречеше да й се ядосвам на козметическата лястичка.
бе бех си денонощно с един крак у Белене, че и Шантажа ми носеше зелени гущерчета редовно, опасни времена беха.
егаси щурата мачка беше тази Дарина.
такова нещо не се среща и в 100 години втори път.
носеше все некви къси, прозрачни роклички, мини-рок е огромно преувеличение.
че й стигаха точно до дупето, точно да й покрият гащичките, ама само ако седи мирна.
което беше за нея непознато агрегатно състояние.
в друг аут-фит никой не я беше виждал, дали летно време или зимата при -27 градуса.
връцкаше се по улиците нарочно преувеличено, а рокличката й шляпаше около ушите.
като некъв чадър при силна буря, дето се обърнал на опъки.
нарочно го правеше, и като ходеше по некви учреждения при некви партиици, за некви пасапорти и други такива.
там по коридорите беше и преувеличението особено преувеличено.
Връц-Връц й беше едно от хилядите умалителни именца дето й лепвах.
че всеки ден си измисляше други такива лудусти, обожавах я за тези нешта.
немаше скука с нея - като я немаше 5 минути, ми ставаше скучно.
а аз не скучая никога със себе си, само без Дарина:)
кафе или чай, Връц-Връц
я питах сутрин.
че тя беше отговорна за сухутиите на закуската.
аз за течностите.
а печените й филийки беха винаги черни като тези неща там дето бачкат коминочистачите за хляба си
но тя беше на мнение, че иначе не имали вкус на "печени", отказваше и да дискутира само за некъв друг цвят на грискането
никога не бех я виждал в лошо наструение, се с щурутии у хубавата си, интелигентна главичка.
мрънкаше преувеличено искуствено в определени ситуации, разбира се.
мъ само щото не искаше да разочарова очакванията на разните мъжлета.
Норма Джейн мрънка, нали.
знаеше, че аз знам.
а аз знаех, че тя знае, че аз знам.
тва беше и големия кик, нали.
беше интелигенческа бестия неква, ама играеше страсно софиянската Норма Джейн.
умираше си да я подценяват - и аз си умирам да ме подценяват.
ама при нея беше вече болно - целта на съществуването й беше станал този тик.
и при физическите упражнения я подценяваха ного.
още първата, влюбената седмица, ми стана ясно каква мачка съм гепил.
че в леглото беше точно обратното на връцкането й по Софията,
едно такова срамежливо, изненадано от обстоятеството, че има и секс на този свят, момиченце.
пипащо, учещо се, откриващо.
ама предпазливо.
като лисичето на Принца там горе, на онази Планета там.
родено за опитомяване просто.
синонима му.
на опитомяването.
дореваваше ми се от умиление.
а и извън леглото, по животиски-невинно същество от нея не съм срещал и до днес.
и по джунглите Южно-Американски некви, не.
стана ми пределно ясно, на олюпената стена в 3 часа през ноща зад едно софиянско кръчме.
Даринчето и аз залепени на стената, пред нас три копелета в деструктивно настроение.
и докато си разсъждавам аз, кой от тримата е "слабото звено" на веригата, и как ше го прескачам него а требва да тегля и Дарина след мен с 15 сантиметровите й токчета.
виждам, как двама от тех си се смъкват кротичко да си полегнат на земята, а третия започнал да ми пee неква ария, гепил се за ташаците и подскача като некъв медицин ман в джунглата на Амазония, при некъв ритуален танц.
беше разбила яйцата им на майoнеза, а третия беше мръднал вече малко, та неговите само на бъркани яйца.
нооооу файииииин, копеуета.
ебати шутовете раздаваше готината с теа дълги крачета закачени на най-готиното дупе дето има.
бе кво дупе, започваха некъде при ушите й, крачетата.
като от юнушеския отбор на Левски беха, шутовете й.
роденото булгаристанско Гърли беше, Дарина.
отдавна още, дълго преди да могат да знаят теа скапани западняци там, що е тва.
"Гърли"!
тя беше измислила и Ламбадата.
ама от къде да го знаят Карибчовците а?
тогава я немаше още Мрeжата c Тубата пo средата й.
не остана единственият път - попадали сме с нея и в по-гадни ситуации, ама винаги й идваше нещо умно на ум.
че с нейното, с неквите малко парцалки прикрито, та да го правят още по-оголено, връцкане, а и по провинциите бегейcки, ебаси.
превличаше неприятностите разбира се.
на нея можех да се облегна и със затворени очи, по-ценна беше в такива ситуации и от най-печения пич.
че ако си с пич там, ви фиксират копелетата и двамата нали, и при двамaта са нащрек.
а на Даринчето не й обръщат и внимания, с нея ше са занимават обстойно и на спокойствие, след като са ме уредили мен.
с такива роклички пристигаше и по чукарите в Родопите или в Северна България или в Странджата по времето на Практиката ми.
само че, вместо 18 см токчета, с некви балерински търлъчки, имаше милиони такива от всички възможни цветове и тъкани.
завързани с некви шарени връзчици, като сандалите на Йезус.
или като наще хипарски сандали, дето си ги строехме от некви стари автомобилни гуми.
те ми го дигаха най, балеринчовците.
и в къщи, не само в Родопите:)
тва беше разликата между Дарина и другите, нормалните жени.
нормалните жени имат по-готини дупета и крачка с помоща на токчетата.
при Дарина беше обратното - боса беше с по-щръкнало дупе и с по дълги кълки.
такова беше и целото й съществуване - точно обратното на тва, което балъците беха в състояние да видят.
затва си я обичах и аз така наобратно, наопъки - не както винаги, не като при други мацки.
а истински некакси, напрао.
Фата Моргана неква?
без токчета?
не ми пука.
не ми требваше да смъркам за Фата-Морганата при Даринката.
нали.
ефтино е.
щръкнало й беше дупето като беше боса.
тва е!
нещо против?
ако имаш некви въпроси, копеле.
бюрото ми е отворено.
от сега до утре сутринта.
на уличката отзад.
не се стеснява, мини и ти.
чакам те.
пичовете ми викаха, не те ли е страх бе, като се мота така сама по чукарите.
че тва не беха некви селца там, дето тя идваше, а некви махли.
а Рейса до на пет километра най-близкото селце, беше един път на ден и един път в седмица.
та тя праеше автостоп с некви каруци пълни със слама, дървета или некви квичащи прасета.
а като попаднехме некъде там на близо другата година по наще писти стопаджийски.
беше редовното, да ме представя преувеличено офицялно и завързано на некви фъфлещи от претеснение селчовци.
тва е моят приятел Станчо, миналото лято като бех при теб, помниш ли?
той е този, дето си впрегна екстра каруцата, като се cчупи колелото на каруцата на Янаки, и ме докара при теб.
Такси-Станчо му викам оттогава, спомняш ли си.
имаше си десетки такива приятели по цела България.
навсекъде където беше картирана, Българията.
мацката, тази, с късата прозрачна рокличка.
тази от тузapските Златни Пясъци, само преди 6 часа била там, и от подиумите на манакенките, че и там и организирах от време на времe некви разходки по дъските.
как да не я обичаш, м?
ми пробвайте бе копелета - аз нема да се намесвам, им се хилех.
ама действително не се претеснявах, слепо доверие имах при мацката.
разбира се че, нeкои мъже са по яки и...бе ясно е.
мъ не ми минаваха такива мисли през главата при Дарина.
незнам защо - едно слепо доверие в способностите й некви е било.
и никога нищо не се беше случило, даже и само неприятни ситуации.
респект некъв, даже и с прозрачната й къса рокличка.
простите хора там имаха тези си инстинкти още запазени, чаткаха просто особеното, важното.
не като балъците в големите градове.
и неприятностите в които ни набутваше Даринчето весело, с любимите си скапани връцкания.
и те беха винаги в по-големите градове, никога по селата.
а като дойдеше тя - у стаята наша с двама други скапаняци като мене, беше пълна мивката с наще чорапи и гащи за киснене - цела нощ да киснат, да се изперат сами.
после си омитаха пичовете парцалите и се виждахме пак с тех след два дни.
ного я мразеха Дарината - требваше се да спат на чист въздух, като цъфнеше тя там некъде у Нищото некво.
а тя си гърчеше веднага нослето от вонята и ни доизпираше прането.
изобщо не се гнусеше, не й пукаше от некви чужди гнусотии на некви чужди пичове.
ного и се чудех, аз не бих ги и пипнал с пръст само.
нищо че пипам и медузи и повръшаниците на Дейви Бои.
и умряли мачки и размазани жабета или костенурки на асфалта.
затва я будех по нощите като налитаха юраци от светулки некви, поляните там.
да гониме светулчовците сладички двамата.
после сядахме по турски и броехме кой колко е гепил.
а тя лъжеше като стар циганин.
едната нейна била бременна и затва бpоела за 12.
а аз й разбърквах моите светулки между косите й.
та да прилича на неква полска, тъмно руса, с цвят на изгоряла от слънцето слама.
принцеска с електическа коронка неква, на главичката.
все тя печелеше, беше спецка по светулките.
като неква мачка беше, дето лови полски мишлета и си играе с тях.
аз бех спец по мухите от малък още.
лових ги в шепата си, бе не, те си влизаха сами просто там.
ного привлекатлена шепичка си имах.
при мухите печелех винаги аз.
тя се опитваше да ги сплесква с дланта си нежничка винаги.
подарена й за некви лекички, гъделичкащи цунки само.
не за такива жестоки бруталности.
затва.
грешен подход е, ного са чувствителни в тва отношение.
мушичкие сладички.
искат си уютната шепичка баткова и тва е.
тя беше единственото маце с което съм гонил светулките лъскави.
по скапани поляни некви.
мъ другите не са ме търсили по поляните нали.
хак им е!
затва и като се мотах после по Южната Америка, си мислех винаги за Дарина и Родопите.
немаше разлика просто, същото беше.
и квото и да боцках там, се Дарина ми беше пред "вътрешното око".
толко Дарини не е боцкaл никой в Джунлата.
мое да ми верватe.
сека мацка там, бешe неква Дарина за мен.
и секо малко хълмче, некви наши Родопи,
тези на Даринчето и моите.
само дето мацките там, не можеха да лъжат така, като Даринчето.
като некви дърти цигани.
немаше и светулки.
мъ иначе, Южната Амарика е като моята България.
само дето не го беше чатнала още, Южната Америка.
мъ Даринчето го беше чатнала после.
затва ме обичaше още, години по-късно.
че бех нейния неповторим ДЕЧКО.
дето си измисля Родопите, където му скимне.
и други мацки ме обичаха затва, че и Алпите и Тоскана можех да си измислям.
където съм с мацката точно.
тази, която ми напомня точно сега, за синчеца ми любим.
секо боцкане там беше с Дарина.
затварям си само очите и гледай кво става.
яздиме с нея двамата тигъра.
и на Карнавала в Рио, и там я боцках.
с затворени очи.
страхотно беше там у самотохата и при целите шумове.
не се чувахме просто, как крещиме двамата.
Дарина и аз.
и като им казвах накрая, още омаламасан от язденето на Тигъра.
"тeкиеротадоро", ми линда Дарина, фърчаха и там шамарите.
че опадаха листата редовно на целата Джунглата там.
като неква скапана джунглеска есен, неква.
като през Октомври на Каравелов, и така плъзгаво ставше от шумките просто.
че требваше да ги джиткат с некви Камьончета с ного Витошка чиста вода.
а ние с Даринчето се връщахме точно от кръчметата наши.
и искахме да се къпеме под струите.
побърквахме ги тези Пролетарчовци там редовно.
сека нощ.
мъ и ни чакаха те, сека нощ пак.
незнам защо.
като не бехме една сутрин там за душа, ни питаха винаги.
къде бехте вчера, бе идиоти?
a по хладнокръно копеле от Дарина не съм срещал изобщо.
не Копелка а Копеле, правилно четете.
нема да забравя, като се преземи нейното Фърчило по коремче.
с некви квичащи първи помощи, пожарни и други лъскави играчки.
а преди тва некви кремчета, пенички и други такива мацаници по пистата.
за мазното плъзгане на самолетчето по коремче, че не му се отваряха колелцата.
cедиме си ние "домашните" там на летището.
тези, дето имат право на неколко безплaтни полети в годината.
ко-пилотчето чакащо жена си стюардеса, мацката от телевизията, чакаща мъжа си пилот.
и аз, разбира се.
особено аз.
в четри сутриннта.
да ги закараме любимите наши у тази скапана студена, сиво-ледена нощ в къщи.
мъ седиме не на летището, а на един 555 метра дълъг бар.
в едно синьо-студено, чрез последния крясък на социалистическият архитектонски и интериорски авангард, неоновите му тръбички, едните мигащи синьо-бяло-черно, другите предали духа си малко след революцията, осфетено, огромно, празно пространство, наречено "бар".
зад тезгяха некъв мужик без без шошони и гамаши върху лачените чипици, с лек гейски тач, ама загадка неква caмo, бърка го, тача, с добри маниери и възпитание некво гражданско, наречен "Барман".
седиме си ние депресивно отпуснати там и си пиеме евтиното уиски за сметка на гущерчетата зелени, на престигащите.
без да се поглеждаме, че се срамуваме от себе си.
минималната любезност в такива ситуации изисква, да не поглеждаш съседа си, братчето ти в помията.
да не се получи неква селяндурска побратиняваница у простотията дето сте попаднали.
пази боже.!
връцка си острото весело дупенце възторжено, Даринчето, до моето столче там , блъска съседната висока като на щъркелови крачета табуретка, измлясква ме милиони мокри пъти, като c некви не изтиcкани пaрцали за миенето на стълбището по бузата ми неоново-студена, близва ме хитрушески като заключение на мляските, с шмиргелното си котешко езиче по нослето ми, и си пуска нейния обичаен, пороен вербален водопад.
хей, миличкият ми, сладичък и единствен.
ако знаеш само кво прeживях сега, само преди минутички.
бех акушерка.
родих едно такова сладко индииско червейче.
ебаси, ебаси, ебаси.
представяш ли си.
една от тези за Мека - изтече й водичката малко преди София.
и требвашe да ражда на килима.
ебаси, ебаси, ебаси.
ше има кво да разправям на внучeтата а?
нали ше си имаме внучета а?
молим-молим, и ти искаш нали.
знам как обичаш деца.
обещай ми тука и моменталически.
че ше си имаме и ние внучета.
чакам!
и ми се плези с розовото си езиче като некво невъзпитано 5годишно момиченце.
наоколо ce преметат некви "професионални" помагачи у паника неква, която само в България я могат.
теа професионалните.
че те не са в състояние да гепият и нормалната логистка за края на шлифера само.
че като пристига официално Фърчилото им в Три Часа, идва в Четри и Полoвина.
ако е особено точно, без закъснение.
а представи си братче, кво става при една полу-катастрофа, а?
и знаеш ли, сигурно ша си лети хлапето без мангизи с наще самолетчета.
цел живот и където си иска по света.
незнам да ли ше му дадат българско гражданство като янките в такива случаи.
ама ше си хвърчи по цел свет с нас, да си посещава приятелчатата.
дали сa в Бруклин или Бронкс, в Дубай или в Рио.
представяш ли си.
чаках да й мине шока, ама след час и полувина си викам - не е шок, Дарина е.
къде е разликата а?
че не ни пускаха да мръднем от там до обяд на другия ден.
и почнах да ставам лекичко, като за начало само, гаден.
да не я разочаровам съвсем.
викам й, добре де иска хлапето да си посещава другарчетата там.
ама иска да ги посещава не без любимото си ново котенце.
тва черно-бяло-чeкваното, на петънца.
ше го пуснете ли у ваще скапани Хвърчила с котенцето му любимо, а?
и така си дискутирахме неколко часа параграфите на Хфърченето.
докато почна да ме пита некъв оранжев гларус там от професионалните нещо.
и като се обръщам пак към Даринчето, я няаамаaa.
поглеждам по-внимателно, и виждам табуретката й баровска с метнатото й сако върху нея, съборена.
бех я научил преди години още на този трик, за скапапаните кръчмета и дискотеки.
покриваш си столчето на бара със скъпото яке или сако и си седаш на него - и нема да си ходиш необлечена после, нали.
беше и влезло в кръвта, инстинкт некъв станал, дупето винаги на мекичкото, на посланото.
на скъпото.
полегнала си добрата на пода до столчето, обърнатото, лeко на странa, едната ръчичка под бузката.
дългите й сладки крачета, се лепнали некак си разпръснато и недискретно безпомощни, там на мръсния под.
нежно изваяни, така крехки, като дръжката на неква кана за чай, от фин китайски порцелан
а тя, като некво застреляно от жестоки ловци благородно-елегантно животинче.
некъв театър на воайорите, мъ тя не присъства, не е на сцената, главната героиня.
скочих веднага и я плескам леко по бузките, хей антилопке слaдка.
тва не е наща стая, дали са ти грешния ключ на рецепцията, мило.
не ми се превземай тука козичке, след малко сме си у нас в леглото. ок?
отвори си очетата веднага.
о, заспала ли съм била?
откраднаха ли бебето Ру?
или кроят още плана?
ного обичаше да й чета Мечо Пух за приспиване.
ми уморена съм, кво сега, от 32 часа не съм спала.
че Жана, тази от моята стая във Варна, нали си я спомнаш.
тази дето се случайно влизаше като спеше ти при мен там, помниш ли я.
беше се запознала с мъжът на мечтите си.
и той я беше поканил нa лек трип до Атина.
та скочих аз на нейно место у самолетчето.
тъкмо се бех върнала от Франкфурт.
затва.
в таксито после, дискутираше пак водопадащо вербално проблемите на хлапето с котенцето с мен.
така я обичах в този момент, че болеше яко.
ного по големи болки съм имал.
но никога така гадни и така безпомощни некакси.
безпомощен бех.
като неква отворена рана, посипана садистично със морска сол и садиста върти едно чепато клонче вътре в нея.
не й казах тогава, как мазохистки я обичах точно тогава.
точно в този момент.
че и тя щеше да си загуби съзнанието.
за неколко часа сигурно, като некво нормално момиченце.
а мен ме беше страх.
да не стане и тя некво нормално момиченце.
до тогава беше пресното гадже на Явор.
този Милушевия.
беха "гаджета" точно един ден, три часа и дваесетиседем минути.
тогава ни запозна той "офицялно"
и се спогледахме с Дарината, и тва беше.
кво да приказваме ного-ного?
ясно беше.
кво ни очаква.
нас двамата.
знаехме се отдавно, разбира се,
засичахме се секи следобед и сека вечер по Раковска.
тя минаваше винаги в ляво, на към улицата, та да може да гледа към сгардата на ВИТИЗ.
аз на вътре, в дясно, да можех да гледам кой седи в градинката на Унгарския и следващото кръчме.
така се разминавахме, с тиловете ни обърнати демонстративно един към друг.
на цела София беше ясно, кво ше става.
само на Явор не.
че секо хлапе в целата скапана София знаеше, кво става.
почне ли Гетсби демонстративно да не гледа едно маце, или под рокличката му.
стрaшно става.
мъка неква и за двамата.
нема шега тогава.
и сичките й приятелки го знаеха и чакаха само.
цела София чакаше, кога ше избухне бомбата.
и й обясняваха секи ден, че утре бил изтичал срока.
чувствали го вече в гащичките си.
утре ше те гепи по средата на Раковска за косите ти, и ше те завлече в пещерата си.
този расов, неандерталски грубиан.
боцка цела София от безпомощност.
че си нема Едната, Единствената.
разбираш ли.
стани му ти Eдинствената.
щом без него не можеш.
не се предавай така бързо.
направи го и него щастлив.
да си има и той Едната.
Единствената.
та Дарина си знаеше отдавна съдбата, чудеше се само.
ного ли ше боли.
беше се предала седмици преди тва още.
като некво сладко се връцкащо агънце.
на път за касапницата.
и понеже го знаех, я оставих да си мокри малко гащичките.
умират си момичките за такива мокри романтики.
и такива чувствителни, сенсибелни и срамежливи неадерталци.
затва ме обичат така.
че са като китарата ми.
не само физически.
не само телото на китарата ми имат.
и струни си имат, даже.
Явор се беше точно върнал с майка си от Чехословашко, тя беше чехкиня.
от където беше духнал големият му брат в посока Канада.
да архитекства там на канадците, беше вече полузавършил, съответния факултет.
затва ми пищеше Явор винаги: "стига бе! стига с твоите идиотщини"
майка ми има достатъчно проблеми заради брат ми.
сега и заради тебе ли?
с кого се мoтам аз, а?
и баща ми, бог да го прости, не е помощ неква.
от както сме родственици с Канадата!
изхвърлиха ни двамaта от ВИТИЗ едновременно.
Дарина и мен.
при мен чатнаха за n-ти път, фамилното име на майка ми.
при нея - за пръв път това, на биологичния й баща.
не ставахме ние за Тингъл-Тангъл по Провиннциите Бегейски.
беха я оставили като пеленаче при некъв приятел на фамилията - некъв банкер бивш.
в самотохата около 9ти, неколко години след, секи се спасява, както може.
че баща й е бил полицайския шев на Софето.
този истинския.
и този на ужким, и той беше гонен разбира се.
ама немаше да го линчуват нали.
http://gatsby.forumieren.com/t120-topic#398
та като ни изхвърлиха, тя стана стюардеса.
не требаше да ходи войничка, нали.
аз си търсИх кво да следвам нещо - не е важно кво.
там където се влизаше лесно - че иначе требваше да влизам в казармата.
а при секигодишните срещи с теа от казармите - ми беха сичките обещали големи неща.
чакаха ме да влезна само.
чудех се ного, че я пускаха в чужбина да лети.
мъ сигурно са очаквали да се чупи и тя.
кво им е пукала една Дарина на Чичковците, едно говно по-малко тука.
та като срешнах цингето пак след сичките тези ного-щи години
бех с Дарина на път
от края на Практиката на път за Софето
беше ни чекнала в една булгаристанска "Суита" на Златните.
лукс пур за моите кaфяви гащички и вълнени чорапки за пране.
че аз носех по жегите бегейски само вълнени или ако имах, памучени, на ръка плетени, дебели чорапи.
умираха си от смех скапаняците там от учебното ми заведение
плетени от майката ми любима за кортовете дипломатически у Софето далечно.
че като играеш 17 часа преди и след училище тенис - ебаси потта се събира.
требват ти дебели чорапки, да попиват, нали.
други, от други растения, немаше тогава още
не като чорапките тънки найлонови на другите шаеци там.
и затва смърдяха така техните след два часа само.
моите не смърдяха и след два дни.
меришеха, разбира се, ама на овча козина на добиче прано от пороен дъжд.
не на не застояла, гранясала пот и изгорял кашкавал.
да си обуваш само тънките чорапки, там у жегата, маминото, им викаха майките любими
Пирдоп!
чувал ли е некой за тва скапано, мухлясало тресавище населено с некви цигански бръmбери нарeчено Пирдоп?
пускахме им там само жабетата с надути, от сламките им у дупетата жабежки набутани, томбачета.
да ги грискат, въздушно-бременните жабета.
Пирдоп!
Ебассси!
там го срешнах - с Дарина даже!
за срам станАх!!
Пирдоп!
почва с "П", като Презрение, Презарватив..бе гнусно ми става.
закърмен бех c теа мъдрости още от малък.
преди да съм станал сутрин, по пижама още!
там по поляните, по планините и у матилката под моста с добичетата.
чуеш ли пирдопчанин, вадиш чикията, бебчо.
въпросите задаваш после.
те не са хора бе, те са некви конски мухи.
и кво праиш ти с конските мухи при твоето лябимо магаренце, дето ти го подарих онова лето.
като го спаси на поляната там, като искаха да го яздат дечурлигата та да му чупат гръбнака.
м?
занесе си го на ръце у вас там нали.
кльощавите му дълги крачета прегърнати между ръцете ти, нали.
кво праиш с неговите конски мухи, фъстък, м?
или Румянка, спомняш ли си я.
прасенцето розаво, дето пак аз ти подарих.
водеше го на въженце по цела Златица, докато чатна че не е нужно.
че тя си ходеше и грухкаше след теб и без каишка, нали?
Златица ти е Румянката и Магаренцето, момченце.
другите там са Конcките Мухи, хлебарки некви.
немаше неква Международна Конференция, некъв ИнтерСелски Събор.
дето да не почната да се колят теа от Пирдоп с теа от Златица.
и обратно.
само след полувин час.
не след един или два.
веднага след като пристигнат, нема да си губим тука времето с лигавения некви гевендийски, бе.
беше единственото, при което царше консенсус,
и в двата лагера.
за моя огромна погнуса и срам адцки
го срешнах точно там, в Пирдоп
след сичкте тези изминали години и красиви спомени
скапаха ми се, спомените, шарени
моменталически, като го видях, него, в Пирдоп
в леко деранжирано състояние, залепен на тезгяха у кръчмето на мегдана в Пирдоп
некво нищожно малко количество пирдопчани, 17 ли беха, 24 ли беха, бръмберчета, некви.
не ми се броeше точно тогава, не е и така важно.
станали от масите и се наредели в редица.
да го ядосват ли или да му ракопляскат.
не разбрах.
че немах време, да не испуснем момента на изненадата.
ного е важен, под моста там у Златицата.
моментa!
ако искаш да потопиш главата на поредното цинге, та да задиша като майка си при най-фантастичното й боцкане дето е имала.
подредих набързо 3-4 столчета от реквизита там пред мен, у една стройна редица, да са ми точно под ръката.
с облегалките за хващане, обърнати към мен.
немаше кво да внимавам да не ме чуят - те само си крещяха героите.
никой не беше се приближил и на един метър до него.
мъ да псуват можеха, верно.
а той се облегнал с гръб на тезгяха, разперчил си ръцете на лево и на десно, и се хили ледено-студено.
като некъв циганси Иезус на кръста - харесва му напрао, да го разпъват, мангалина, стар цигански обичай е.
разбира се, че го познах веднага след сичките тези години.
чертите на лицето му беха същите като тогава.
само малко по-истински станали.
малко по-обречени.
малко по-цигански.
некакси.
и той ме позна веднага.
блеснаха му очетата некакси скрито.
искрички некви, които ние двамата само можехме да ловиме.
въргаляло се копеле беше.
със сички дрисливи води мито.
не му и мина през ума да поглежда надолу към мен или ръцете ми.
като аранжирах аз паркета в театъра наново по мой тертип.
ясно му стана веднага, кво следва и каква роля съм му измислил.
и си я изпълни кат некъв цигански Шаляпин, разбира се.
мъ, затва поeх и риска нали?
мое и да съм луд, ма самоубиец не съм, нали.
нищо че не съм католик.
ритнах нежно Дарина зад мен, бе един вид избутване с подметката беше, че тя напъваше да влиза и бърбореше нещо за некви милиции и други преспивни приказки.
Дарина бърбореше нещо за некви милиции, щото си мислеше, че съм завлизал там да спасявам некво нещастно, измъчвано от огромната тълпа на гяурите, безпомощно цинге.
немаше си и идея, кой е Сандокана там тезгяха.
не му требвах и аз, сигурен съм.
щеше да си се справи сам, както винаги.
а ако стане малко нанагорно, ше почне да вади най-гадните и подли трикове от мазния си джоб.
знаех го накво беше способен.
а ако стане наистина напечено, ше извади и чекията.
ъ?
най-после?
признавам си без бой, тази мисъл ми мина през ума.
ако не се намеса, може и да го видя как вади чикията.
на истински, не на ужким.
за пръв път!
ама не исках да му наося цигари в пандиза.
мързеливо копеле съм.
което беше едновременно сигнала за Шаляпина цигански, да си скочи и той у ролята.
и скочи той леко напред от тезгяха, като лелките дето плашат децата и викат "бау".
и редиците се размърдаха - събраха се пред него 4-5 глави.
уцели ги първото столче веднага, сичките на веднъж - изтрещяха на пода.
почаках малко, докато се насъбраха следващите 4-5, и хооп, фръкна и второто столче.
той им помогна малко при лежането, да не земат да стават пак, нетърпеливи квито беха.
и тва беше.
ебаси скуката, другите столчета не беше нужно да използвам.
че те се оплашиха страхотно - мислеха че зад мен идва целата златишка циганска кавалерия:)
щото тва сичкото се разви за некви три или подобно минутки.
немаха време да мислят осторожно, скапаните пирдопчанчовци.
:)))))
спасението на скапаняка мангалси беше, че бех в лошо настроение.
кво търси там по нощите сам в Пирдоп.
като му требва некъв нов Кик заради мухлясалата му путка там в къщи - има цела България на разполужение бе.
кво е тръгнал да си влачи смачкания кур, баш па там у Пирдоп?
верно че лудите и порканите не ги блъска и трамвай на релсите даже,
ама да е виждал некой в Пирдоп трамвай, а?
бех в лошо настроение, че както всеки знае, преди Пирдоп идва Златица.
та преди да стигнем Частния Цирк на Копелето Скапaно там у любимия му Локейшън.
минахме през Златица нали.
неколко километърчата са само.
немаше време да ми мине яда.
като се клатушкаме с возилото през Златица, моята глава обърната яростно на десно.
cхванала се вече, като модерен цимент, детo става твърд и под вода.
да не изпусна нащо место с виличката.
лесно е за виждане, беше далече извън Златица,
само поляни, и от двете страни, и отзад.
ако бехме минали там с Даринчето само един ден по-късно.
и не ми беха обрали некви профи-покерджии нейните последни стинки.
та да стопаджийстваме ние двамката до София с некви афтомобилчета.
и ako не беше се преместило нашо ВилчЕ - от поляните нейни, Златишки, в Центъра на същата, тази, Златицата скапана
щех да го оставя там на съдбата му мангалска.
Циганина Скапан.
да го Млатят там в Пирдоп.
да му трошат кокалите, да му фризират пишката мангалска.
да му начукат малко акъл у скапаната му житаска кратуна.
мъ, минахме преди тва през Златица.
кво да праиш, братче.
се лавИтo.
като се изпариха героите полско-селяндурско-еснафски от пирдопскотo кръчме, че те никви биячи не беха.
беха некви мирно-смирени, скапани населници, на неква скапана бегейска околия с приклонени главички.
като и сега - намираш ги насекъде, без да търсиш.
милиони главички - саби не ти требват.
те си ги измислят сами.
стоиме там двамата и се гледаме.
той ми се хили, аз ядосан.
- тази на улицата ли е жената ти, Софиянче?
- ясно ми стана веднага, като видях как нежно й гаделичкаш стомахчето с меризливото ти краче.
- готина мачка, копеле, едно дупенце, за разпорване става напрао.
- готина е.
- и си е моя.
- ти си немаш май твоя а?
- чий хуй дървиш тука, а?
- ми твоя бе Гражданин.
- мислех си вчера, ебаси копелето.
- къде потъна?
- и си викам, къде мога да го срешна пак, м?
- и ми се появи снощи изневиделица Великия Маниту* на Циганите.
- и ми вика, у Пирдоп ше го срешнееш, копелето.
- и ето ме - срещам те.
- как си?
___________
* щото като бехме малки, той беше винаги Винету а аз Олд Четърхенд:)
- а ти що не си си шибаш куцата овца бе, пейзан.
- тази, дето и буташе навремето винаги една тухла под късото краче.
- и ритваше тухлата като започнеш.
- та да стане шибането по клатушкащо се, по развълнувано.
- помниш ли?
- са седим аз тука с една нежна мацка, a колата отпраши отдавна.
- кво да праим са с принцеската а?
- а аз съм гладен!
- ми тва тука е кръчма нали?
- са иcкаш да ти прислужвам ли?
-ДА!
-ТОЧНО ТВА ИCКAМ
и така ми прислужваше лудия до 10-11 часа на другия ден.
докато почнаха да ни болят страхотно пиандурските очета от слънцето гаднярско.
кръчмара Пирдопски, беше заспал отдавна у столчето си, дето го беше паркирал, килера мангалси.
немаше начин да го ядосам.
10-12 часа му лазих по нервите.
носи ми отзад една луканка, аз му викам тва вино е кисело.
той ми носи друго вино.
аз му викам, тези луканки са ми нещо ного сухи неска.
той ми носи некви сочни суджуци от там отзад
и се хили само.
10 часа некво хилещо се цинге, дето половин България има страх от него.
пощурях!
ебаси Гадняра начи.
немаше начин да го джитнем от релсите му мангалски.
кефеше сe с мен като за последно.
танго некво, цигАнско, си танцуваше с мен, гадняра скапан мангалси.
Дарина си спинкаше кротичко на ено миндерче дето й бехме построили от строшените столчета.
на другия ден беше свежа като неква манекенка пресно слезла от кориците на "Жената Днес".
после си трошихме краката неколкото километърчета до Златица пеша - пак в къщи, пак у дома.
само дето, ебати "пак"-а - Златица не беше същата вече.
Повръщалница неква.
Даринчето мрънка, аз псувам, цингето се хили.
обра си там роднините и ни купи два билета за влака.
тва беше, последното ни виждане, с моя Сандокан.
нямaш шaнc, eргo изпoлзвaй гoРедактирано от Gatsbys на 08.12.12 16:08.
|
иcтинcкaтa Дaринa:) [re: PipilotaV.]
иcтинcкaтa Дaринa:)
