знаеш ли, пътувам всеки ден по една магистрала. повръща ми се от това. един стоманобетон. да всичко лъскаво, чисто, но студено. Понякога пътувам в колата от работа и си мисля, това ли е онова което всички хора искат? Защото колективното изгражда света който ни заобикаля. Всеки един от нас, малко по малко трупа в колективното съзнание.

Спирам на светофара. Аз когато шофирам няма музика. Обичам да слушам ръмженето на двигателя. Понякога ритъма ме затваря в похлупак и околността остава далечна и пуста. Сякаш гледам филм. Сякаш всичко което се случва около мен няма нищо общо с мен, а аз само се придвижвам от точка А до точка Б. Спирам на светофар и се оглеждам - хора изтормозени, хора унили и изнервени. Аз го виждам. Виждам го в лицата им и се питам: това ли е техния избор? Аз съм дервиш. Дервишите са сред хората това е нашия избор. Ние сред хората учим себе си и помагаме на тях. Но понякога откровено ме боли. Боли ме за онова което виждам, а всъщност всичко може да е МНОГО по-просто и човечно. Та така не съм унил а ме боли. Но ти благодаря за подкрепата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите