|
Зачетох се в диалога ви/сега ми остана време/ ... пишеш абсолютни глупости, а опитите ти за манипулация чрез някакви пошли емоции и вкарване на деца в разговора ... май и ти самата не си вярваш.
Ужасно много хора искат да имат/притежават мъжа/жената на мечтите си, ужасно много хора искат да имат много пари, ужасно много хора искат да са първи в нещо си, ужасно много хора искат да бъдат красиви, изваяни на струг, ужасно много хора .... и всичко това го правят от суета!!! А преследването на суетата, не е преследване на щастието, макар всички те да смятат, че като постигнат искането си, ще са щастливи.
Ето ти една истинска случка, за живота:
Един възрастен мъж, докато гледаше дъщеря си с дете на ръце и зет си, който искаше нещо силно и го беше страх, че може да не се получи, каза:
-Колко ми е познато това! Този младеж един ден ще съжалява, че детето му е пораснало, а той не знае как е станало. Ще е изпуснал всички онези красиви моменти, които чрез внучето си разбрах, че съм изпуснал и при двете си деца.
Ето ти и една приказка, за живота:
ТЪРСАЧЪТ
Преди две години, когато приключвах лекция пред група двойки, разказах, както ми е навик, една приказка като прощален подарък. За моя изненада, човек от групата поиска думата и предложи и той да ми подари една история. Предавам тук неговата приказка, която толкова обичам, в памет на приятеля ми Джей Рабон.
Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач...
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот
представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.
Бронзова портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.
Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
Абдул Тарег, 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.
Приближил се и прочел:
Ямир Калиб, 5 години, 8 месеца и 3 седмици
Търсачът се почувствал ужасно разстроен.
Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.
Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
- Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:
Вляво: това, което го е зарадвало.
Вдясно: колко време е продължила радостта.
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?...
След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременността и раждането на първото дете?...
А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?
Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент.
Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му.
Защото това според нас е единственото и истинско живяно време.
Не очаквам да разбереш какво ти пиша, не се и напъвай, той живота сам ще ти даде това разбиране по лесният или по трудният начин.
...Редактирано от roshava на 02.08.12 15:00.
|
Re: Олимпийски страсти (аут ъф дзен) [re: Amelia Pond]
Re: Олимпийски страсти (аут ъф дзен)