|
Не го познавам смирението. Но моя подход към подобни "благодарствени" ситуации е следният: това, което имам е мой дълг да използвам, за да помагам. Това, което имам, всъщност не е мое, то ми е дадено с лекота и с лекота може да ми бъде отнето. С тази нагласа- никога не бих се сетила да се възгордея. Бих биха с приповдигнато настроение и изпитваще едно вътрешно удовлетворение временно. Но това не е възгордяване, ми се струва...Гледай на себе си като брънка от веригата- ток портича към и от теб. Толкова.
Това, за което говориш, че учат източните учения е по-трудната пътечка. Един път, да осъзнаеш, че си даващия, после да внимаваш да не се помислиш за "даващия" и да търсиш смирение, ама дали ще се смириш... Знаеш ли колко често, точно религиозните хора са тези, дето са тънкообидни. Точно те са тези, които са първите, които не приемат чуждото разбиране. Познай защо? От много разсъждения ....
П.С. В тоя ред на мисли- не изпитвам нужда да благодаря, че съм направила добро. Примем просто, че аз съм се намирала на точното място, за точния човек- свършвам работата и отминавам. Пътьом се чувствам доволна от свършената работа /ако е успешна/- това е една простичка радост, мимолетно чувство, което отшумява след втората пряка...Не се обръщаш назад да анализираш и задълбаваш.
Редактирано от coffeemate на 13.07.12 15:24.
|
Re: Демонът на неБлагодарността [re: roshava]
Re: Демонът на неБлагодарността