щото имаме големи претенции. А най-добре е да не прикрива нищо а да се научите на релакс. Повече доверие в живота и в съдбата. Повече упование че това което трябва да стане ще стане. Не насила, не с мъки и с бутане. А леко, като пролетен бриз, като повей, като мигване на миглите, или просто ей така, като на майтап, като игра. Вземаме се прекалено на сериозно. Искаме велики неща, големи чувства, големи любови и голямо щастие. А голямото щастие е в малките неща. В една усмивка, в един жест, в един обикновен разговор с един обикновен човек. И тогава се появява една магия, на дълбоко споделяне, на дълбокото разбиране, без драми и без сополи. Ама ехх мераци. И да се научи човек да седи сам и да чака хич не е зле. Щото то винаги се възнаграждава. Въпрос на компромиси. Аз компромиси не искам и не правя. Искам САМО най-доброто. И не го искам на сила, а просто го чакам, и когат осе появи нещо което не е най-доброто, имам избор - да го взема или не. Е тук вече се иска кураж и сила. Ама колко хора има дето са готови на това? Защото философиите са едно, ама като опре ножа д кокала в реалния живот тогава се иска дупце и ясни намерения и отговорност, отговорност за теб и твоя живот.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите