Детството по своята си същност е лъжовно. Чувствата, които изпитваме тогава не са по-силни, а са по-лъжовни. Лъжем се, че можем и знаем. Лъжем се, че постоянно сме център на вниманието и родителите ни лъжат. Това е лъжа. Лъжем се и за елементарни неща, лъжем се и в мечтите си.

Нямаме никаква представа къде сме и какво правим и какво искаме.

Не, не сме по-чувствителни и сензитивни. Клетките са си клетки. Великите творби се пишат от стари хора. Старите имат мъдрост, защото са също тъй сензитивни като децата, но знаят какво е илюзия и какво не.

Поне 90% от нещата мислени в детството са илюзия и лъжа. Толкова много сме искали, че постоянно сме се лъгали.

Децата не са сетивни. Можеш да лъжеш децата както си искаш именно защото не разпознават и не знаят как да боравят със сетивата си.

Това е все едно да кажеш, че едно куче е сетивно, при положение, че души всякакви простотии, а нищо не усеща. Усеща ли погнуса? Не. Усеща ли болка, не. Усеща ли разум, не.