|
|
| Тема |
 Прозаично. |
|
| Автор |
!Valencia () |
|
| Публикувано | 01.12.10 23:15 |
|
|
|
Пазарувам веднъж в седмицата, което ще рече, че се натоварвам като магаре, та затова ходя на магазина с колата. Днес беше такъв ден. Пристигам аз, намирам си място за паркиране, но шофьорът на колата, до която искам да спра, не ме вижда. Беше си отворил задната врата и търсеше нещо на седалката. Аз не бързах за никъде и го изчаквах. По едно време, след една-две минути, той чу работещия двигател, видя ме, затвори вратата, вдигна ръката си, в знак на извинение, аз му се усмихнах, и (не си спомням вече как) му показах, че няма проблем, паркирах, взех си чантата и излязох. Бях минала може би двайсетина метра, когато до мен спря кола, прозорецът се отвори и аз видях човека от преди малко. "Съжалявам, бях се замислил!"- каза той. Аз отново казах, че няма проблем и всеки продължи по пътя си. Нищо и никаква случка, но ми стана приятно. Помислих си: колко малко е нужно, за да накараш някого да се усмихне, а колко много значи (това малкото), за усмихналия се човек.
| |
| |
| 
|
|
Прозаично.
