Когато имаш дете с церебрална парализа живота е труден. Но край всички трудности се усеща и някакъв привкус на героизъм. За родители и околни.
Когато имаш „друго” дете живота е срамен. За родители и околни.
Правилна ли е тази човешка уредба “оправдаваща” детето с парализа и наказваща „другото” дете ?
Кощунствен ли е този въпрос ?
Най-искрено съм учуден от причините каращи хората да приемат детето с церебрална парализа и да отхвърлят детето с объркана сексуалност. Впрочем, учуден или не, май и аз съм подвластен на тези причини. Не е лесно.

А инак за конкретния случай си мисля, че вашия проблем е, че си задавате въпрос „Как се казва истината”. Няма истина. Имате живот с още една болка, заедно с всички други болки, които обаче, приемате за нормални. Просто си живейте живота с тази болка и не се мъчете да я махнете, защото няма да можете, а само ще я направите по-голяма.
А самото „казване на истината” е някаква форма на обвинение. Мислите ли, че специално трябва да го правите ? Живеела в лъжа ... айде, бе !

ПП. Между нас казано порасналото ти дете е напълно нормално. Ненормални са околни. Не им се връзвай.