|
На който не му се четат оплаквания, да си го спести.
Еми чувствам се сама. А не е като да няма хора около мен - имам си семейство, имам приятели - е, не са супер много, но и познати имам, с които да прекарам добре. Уча това, което искам, ходя на курсове по това, което мечтая да уча, даже може да разменя хобито и професията, ако имам шанс. Чувствам се добре, харесвам се общо взето - и като характер се приемам каквато съм. Обаче имам усещането, че никой от тези хора около мен не ме познава. Когато се опитвам да съм мила, ме разбират погрешно. Да, знам, че вина има в мен, т.е. не вина ами причина, ама сега не ми се говори за това - аз да се оплача , пък вие ми пишете къде (где) ми е проблемът. Та... въпросът е, че съм малко по-емоционална, отколкото вероятно е прието - затова и някакси не го показвам и съм доста прибрана и резервирана уж... Обаче на моменти особено пред приятели съм си аз... Но тогава се случва нещо като... ами ще дам пример - все едно както като бях малка и гледам някакъв филм - комедия, или чета нещо смешно и започвам да се смея, рпи което от другата стая баба ми или майка ми викат да не съм се смяла, дори според баба ми някой, който се смее високо е "луд човек". Нещо дребно и нищо особено, обаче това аз го възприемам като ужасно потискане на това, което съм... и като забрана да съм щастлива на 100%. Мен ми е неудобно да изразявам радост... честно. Тъгата успешно я прикривам, защото ми е лесно да се усмихвам, но хубавото да се крие, да не го изживяваш навън... Точно нещо такова ми се случва и сега - сигурно много тъпо ще ви звучи, но ето вече съм писала тука тема за една приятелка - та тя същата ми обяснява колко не й харесвало като съм казвала на друга приятелка, че "трябва" да гледа един филм. Един вид съм се налагала много... но аз знаех, че ще й хареса и затова й го "рекламирах" - и наистина й хареса много, и тя ми каза същите неща, които аз на нея... Но това другото момиче просто не позволява да му кажа нещо по-приповдигнато за каквото и да е, защото все едно съм я карала да го прави, налагала съм се и н. още какво... А тя самата много често го прави, но аз или гледам нещо, или не, или отивам някъде, или не, но не й казвам да не споделя какво мисли. Не знам - ще каже човек, че родителите й много са й се налагали и затова така прави, на инат... обаче не е така - всъщност нейните са доста либерални, а моите са тези, които непрекъснато ми заповядваха и принципно аз съм този, който правеше наопаки, дори да не иска само за принципа... Тъпо звучи, но не е само въпрос за един филм, а за много други неща - всеки път, когато говоря нещо все едно го говоря прекалено убедително и все едно съм налагала мнение... А аз по принцип така си говоря - в смисъл не е нужно нещо да е най-великото на света, във всичко има нещо позитивно и аз по принцип... да, и други са ми казвали, че изглеждам щастлива, когато не съм била и един човек ми обясни, че понеже по принцип съм в някаква степен на alert и затова дори когато съм "ниско" пак е по "високо" от доста други хора (като емоционално състояние имам предвид). Но въпросът е, че аз съм такава... и не знам, мисля дали аз не я приемам каквато е - нея и другите, щом имам чувството, че мен не ме приемат... т.е. не приемам това, че не ме приемат Но въпросът все пак е, че аз си се харесвам такава и не изпитвам нужда да се променям и имам нужда някой да ме приема, защото иначе се чувствам наистина сама, както ви е ясно колкото повече хора, толкова по-сам... Все едно никой освен мен не може да ме разбере, а това са хора, с които се знаем от години - има такива с които от 6 годишни се познаваме... и те също не ме познават. Най-добрата ми приятелка от детството беше писала в дневника си, че съм й най-добра приятелка въпреки че съм лигла. Но аз не разбирам защо да съм "лигла"? Защо някой си мисли, че съм такава...?! Аз не се възприемам така, сериозно.... Да, обичам да се шегувам и да - обичам да ми е удобно, т.е. не търпя цигари, не ям какво да е, не минавам през тревата или през кал и не мога да отхапя от ябълка, от която са хапали 3 човека преди мене... И да - ако нещо ми харесва, иска ми се всички да го харесват, но бих приела чуждо мнение, а другите като че ли не приемат... Но това не ме прави лош човек, нито пък значи, че не трябва да съм такава, защото това съм си аз. Въпросът е, че приемам насериозно, когато не ме приемат насериозно. Т.е. наистина чувствам нещата и ги приемам насериозно и навътре... и затова аз се впрягам, ако някой каже, че се чувства обиден или пък ми е интересно, ако някой е въодушевен за нещо... а и да не ми пука поне гледам да не му разваля емоцията. А сякаш почти никого не познавам, който някога да е щадял мен. Вероятно защото аз така го играя - уж не ми пука, обаче все пак... толкова ли е трудно някой да се досети, че е "уж"?
ПП. Не се чувствам толкова мелодраматично, колкото излезе - просто за да се почувствам по-добре не трябва да се оправдавам, ами да се изкарам аз добрата, а всички останали жители на студения лош свят - тези в грешка. Нали. :D
|
Споделям.
Споделям.
