|
Мотивация казваш....ама за какво?
Повтарям си "вярвам, мога, вярвам, мога...." и така докато не се срина отново. Това е като да вървиш докато има хора, които те виждат и когато си сам и е тъмно и никой не вижда и не знае да падаш и да се удряш и да боли и да плачеш без глас. Ето така се чувствам вече колко време.... няколко години, ама става по-зле, не по-добре. И не е да не се боря, боря се за минутки щастие, след които пропадам наново. И не че не съм доволна на тях, но всеки път падането е по-болезнено, а трябва да го изживявам сама и трябва да се крия, да не споделям....щастлива съм когато не съм нещастна, ей тва е.
На светът има 6 милиарда души и повече.... хора, с които се разминавам по улиците всеки ден и си мисля: "Боже, ако бях на негово място сигурно толкова щях да страдам", защото хората изглеждат така, както аз се чувствам отвътре. Обаче щом нещо се случва на някого, на много хора, на милиони....как мога да се моля на мен да не се случи?
Тежък период. Който знам, че свършва и сега трябва да градя наново. И сега имам шанс, но вече дали го искам....това "ново начало"? На 20 години съм, бтв, и не си мисли само, че нищо още не съм преживяла, защото ме е страх да си помисля....макар че вече може би проблемът ми е друг - че нищо не чувствам, преди си забранявах да чувствам, а сега не мога да почувствам дори желание да се боря. Правя го само от гордост. Е, страшно, няма що... Период е, да, период, ако аз отново се заема ден след ден, месец след месец да се трудя... заради 1 минутка щастие някога. Не че няма. Ама е гадно.
И все пак днес трябва да съм благодарна. Но знаеш ли какво - точно нещо лошо като отмине и тогава човек най-лесно рухва, заплахата я няма, оставаш сам със себе си... и какво - и нищо, всичко е както преди, привидно - но ти не си същият, а трябва да правиш същото като вчера. Смях в залата.
|
Re: Уфффф [re: Бapбapeлa]
Re: Уфффф