|
кое е най-важното за един човек? а в кое намира опора, смисъл да живее?
не е много празнично, но семейството ми си е ебало, нали. всички са толкова повърхностни, дребнави, искат да се преструвам, искат да съм кукла. ежедневно чувам коментари от рода: "леле колко грозни хора има - половината по ТВ са грозни!" ... а аз какво да правя в такава среда? аз предмет ли съм? изолирам се... нищо не споделям, за да не се интересуват, но вместо това предполагат най-лошото.. винаги. и ме обвиняват за измислиците си, в които се навиват така че сами си вярват на абсурдните предположения относно мен. винаги аз съм виновна за несъществуващи неща. или за собственото им страдание. очакват от мен да съм лоша и аз крия това, което не отговаря на тези очаквания, а създавам образ, маска на отвратителността, на безразличието, на смеха на погребение.
всичко това е забравено, но... ако и тази година, както винаги ми разиграят спектакъл тип суета на суетите и ме погнат като лешояди - писна ми, не искам повече така. искам да избягам, искам да не съществувам. и приятелите ми не ме разбират. защото аз се държа "на положение" и не споделям точно това, което най-много имам нужда. и си мисля - ако не мога да бъда идеална значи няма смисъл да живея. идеална за кого? за какво? така и така смисъл няма. но само мисълта за всички тези хора и техните коментари.. аз не искам да умирам, но искам да изчезна. цял ден ме занимават с дребнави глупости, толкова им пука от маловажни неща, така сляпо се съсредоточават в малките си измислени светове и си придават важност сякаш... мислят се за велики и демонстрират страдание - което цялото се стоварва върху мен, което не мога да понеса, защото са толкова искрени в крокодилските си сълзи, че се чувствам виновна за всяка нищожна болка, а също се притеснявам да не им се случи нещо, че... тези хленчещи, суетни и вечно недоволни същества не могат да понесат и една стотна от болката, която нося всеки миг в себе си. а въпреки това се усмихвам, забавлявам, живея. какви са тези празници, на които трябва да се преструвам, за да не ги "разваля", когато съм толкова сама и никой не ме познава истински? и аз понякога не знам коя съм и познавам ли се изобщо. маската се е сляла с мен и май наистина съм безчувствена, студена, повърхностна, злобна кучка. която всички мразят. или ако не все още, то със сигурност ще намразят. "приятели" ми искат обяснения - защо... защо. и като не чуят такова си правят заключение - просто съм иззлобяла. а как да обясниш чувства, нещо, което усещаш вътре в себе си? не чога да го предам с думи и не мисля, че трябва, но това значи ли, че не съществува?
знаете ли - мразя ви всички, навън, вкъщи, от форума. понякога просто мразя целия свят - от слабост, от това, че искам да крещя, а не мога. не мога заради всички вас, на които се усмихвам. не мога защото не трябва. не мога защото мразя и себе си. това е истината, колкото и да я отричам и крия - израснала съм свидетел на "пазарна и жалка суета", на болни амбиции и на липса на любов. и каква стойност мога да имам аз, когато винаги са ме оценявали като продукт, като външност и съдържание. съдържание в смисъл на интелект, не на душа, не се заблуждавайте. на никой не му пука имам ли сърце или не. и аз се мразя заради това. подтискам го, боря се, но регулярно това чувство се появява и пулсира във всяка клетка, и иска да ме взриви, и е непоносимо. в тези мигове превръщам безсилието в омраза и я насочвам към другите. но всъщност тровя себе си. със змиите, които нося.
|
ще споделите ли мнение?
ще споделите ли мнение?
