всеки си има такива моменти. Аз лично си имам "дупка" - хубава, уютна и дълбока. Изкопах си я сама. Не че не ми помогнаха, но главното го свърших аз. Нали знаеш раците – добри сме в тази работа и това си е. По-важното е, че доброволно си стоя в нея – бия си морални плестници, тъпча се имагинерно с крака и не се свеня да си раздавам психологически ритници.
Молят ме да изляза. Учтиво ме поканват навън. Опитват се да ме съблазнят, после се опитват да ме извадят. Да сти изваждала някой от някъде, след като той твърдо е решен да си стои там?
И философствам. Много съм добра. Външно удостоявам всичко и всички с вдигане на рамене и безразличен поглед, а вътрешно се правя на велик философ. И се питвам: аджеба аз за какво живея...(ясно ти е, че отговор от рода “42” не ми върши работа, макар, че не оспорвам верността му). Да не говорим, че въобще не ми харесва отговора, който искат да ми наложат, а именно - да вземам решения. Защо бе, мисля на глас, един път някой не взе решение вместо мен, а аз само да уползотворя резултата...
Пък после виждам някоя русовелка, която се усмихва "да, мили", "добре, коте" и зарязва диалог насред думата и чашата по средата, защото той решил, че трябва са си тръгват...хах, бих ли могла да бъда такава?

С две думи - имаш право да се ядосваш, да размахваш юмруци във въздуха и да крещиш...ама си е по-добре ти да си силната, а не....слабата, м? "Щото слабите не оцеляват - психически най-вече...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите