На първо четене, не обърнах особено внимание на темата ти... Дори не я оприличих като поредната от "розова серия", а я възприех като едно голямо противоречие. Ще опитам да обясня какво имам предвид. От една страна заглавието - осъзнато пропадане, а към края изразеното нежелание за странични мнения, ме накара да мисля, че си писала така, сякаш говориш на себе си. Понякога наистина човек има нужда да чуе мислите си "гласно", да ги подреди и сякаш по-обективно да погледне на тях, отколкото, когато "на ум" до безкрайност се "въртят" в главата му хаотични и в безброй варианти. И сякаш, за да се "чуе", че е достигнал дъното, да бъде замерен с развалени яйца... с надеждата, че сам ще намери сламка, за която да се вкопчи. Дори не търси съпричастие, защото достатъчно сам е погазил себеуважението си.
На второ четене /темата в развитието й/ - черупката ти не е от безчувствен рогов материал, а болезнена тъкан, дори диханието отстрани те дразни...