Какво е мит?
http://www.kultura.bg/article.php?id=12990
Във всички речници и енциклопедии, които са ми познати, ‛мит“ се превежда като ‛дума“, ‛реч“, ‛разказ“, ‛повествование“, ‛традиционна или легендарна история“, често ‛свързана с исторически събития“… (Вж. напр. College dictionary, The Random House или A Dictionary of Sacred Myth, или Slownik mitow i tradycji kulturi, или Dictionnaire des sciences humaines и дори българския Философски речник, издаден през 1977 от ‛Партиздат“.) Никъде ‛мит“ не означава ‛лъжа“.

Специализираните издания (нарочно не се занимавам с диференцирането на понятието в различните философски школи, а посочвам само речниците – не за да обидя читателите на ‛Култура“, а защото бих искала текстът ми да бъде разбран и от медийните историци) разширяват тълкуванията.

Така:

- Митът ‛служи за обяснение на някакви обичаи, вярвания, институции или естествени връзки“. Той е ‛история, вярване, гледна точка, смятана за правдива от членовете на една или друга група“. (Slownik mitow i tradycji kulturi);

- ‛Ролята на мита е не само да обяснява, но да кодифицира и налага вярвания, предназначени да увековечат обществения ред.“ (Dictionnaire des sciences humaines);

- ‛Митът е езикът на душата.“ (A Dictionary of Sacred Myth).

Само българският Философски речник от 1977 нарича мита ‛фантастично отражение на действителността“ и – разбира се – обяснява понятието с цитат от Маркс и Енгелс:

‛Всяка митология превъзмогва природните сили, господства над тях и ги формира във въображението и чрез въображението; следователно тя изчезва с действителното господство над тях.“

Именно последователите на Маркс и Енгелс (от ‛Партиздат“ и други) обявиха тоталното господство на човека над природата, значи – ненужността на митовете. Ненужността на митовете стана част от големия разказ (мит) за комунистическия рай, в който религията е ‛опиум за народите“, а комунистическата личност е ‛всестранно развита“.

Питам:

Масираното превеждане на ‛мита Батак“ като ‛нямало е Баташко клане“ (твърдение, което нито проектът, нито статията на Мартина Балева в ‛Култура“ от миналата година лансират) обикновено неразбиране на понятието ‛мит“ ли е, или произведение на едновремешните всестранно развити личности с ‛хладен ум и чисто сърце“?



Какво всъщност се случи?

На 24 април два вестника (‛24 часа“ и ‛Новинар“ – ако е имало и други, съм ги пропуснала) излязоха на първа страница със заглавия ‛Нямало баташко клане“ и ‛Баташкото клане било мит“. В подзаглавията се сочеше, че ‛учени от Берлин се готвят да доказват…“

Онова, което стана ясно от самото начало, е липсата на новина в тези писания. След като проектът е започнат още през ноември 2006, а конференцията е предвидена за 17 май 2007, какво конкретно събитие провокира толкова силния медиен интерес на 24 април? Никой от вестниците не съобщи за това. Едва по-късно Божидар Димитров беше посъветван от някого да си «признае», че първи «бил камбаната» и «като флагман» помел «фалшификаторите на българската история»... Интересно от какво беше продиктувано това забавяне – едва ли от скромност, твърде неприсъща за публичното поведение на старши научния сътрудник, титулуващ се «професор».

Питам:

В името на какво тази не-новина беше тиражирана в много по-големи размери от поскъпването на тока, парното и водата, от приватизационните сделки и от напреженията между ДПС и БСП и в самата БСП?

Можеше да й съперничи по популярност единствено Азис като лице на БСП…

Нататък истерията се развихри до грандиозни размери и завладя не само медиите. Политическите ни мъже се занадпреварваха да засвидетелстват пред нацията възмущението си от гнусните провокатори: Красимир Каракачанов – разбира се, пръв - обяви, че целта на конференцията е ‛да се унищожи националното самочувствие на българите“ – сякаш баташкото клане е най-важният ни източник за национално самочувствие… Последваха го водещи фигури в държавата. Президентът нарече проекта ‛остра провокация“ и обеща да проведе открит урок по история в Батак. Председателят на Народното събрание (който – като не-историк – нямаше как да проведе открит урок, защото Божидар Димитров щеше веднага да го заклейми) пък го окачестви като ‛безпрецедентна гавра с историческата памет на българския народ“ и обеща – съвсем в духа на Феликс Едмундович – да ‛проследи развитието му“.

Питам:

С какво една все още несъстояла се научна конференция, на която щяха да присъстват най-много 50 души (толкова събира залата на Института по етнология), така силно развълнува върховете на държавата ни, та ги накара всички вкупом – и историци, и не-историци – да произведат Баташкото клане като най-важния топос на националната ни идентификация?

В цялата суматоха абсолютно нечути останаха непрекъснатите твърдения на авторите Улф Брунбауер и Мартина Балева, че не отричат баташкото клане.

Че нямам намерение да отричам баташкото клане заявих и аз за ‛24 часа“, което не попречи да бъда наредена сред ‛предателите“, а някакъв анонимен писач да предложи на ръководството на Нов български университет да ме уволни…

Не съм нито автор, нито адвокат на проекта ‛Мита Батак“ с актуално заглавие ‛Историческото и съвременното значение на национални паметни места в България в светлината на паметното място Батак“. За разлика от медиите и техните историци, които – предполагам – ползват «отлежалия» (по думите на вестник «Политика», които съдържаха явен упрек за това «отлежаване») в Министерството на културата превод, аз имам оригинала на проекта от Мартина Балева. Тя потвърждава (в писмо до участниците в конференцията), че изпратила немския оригинал на проекта в Министерството на културата през януари. Те направили свой превод с доста неверни интерпретации.

Питам:

Кой и защо произведе от превода, връстник на ланския сняг, новина?

Никъде в проекта не става дума за отричане на Баташкото клане, напротив – става дума за ‛масови погроми върху цивилно население“. Става дума и за ‛ситуиране (цитирано от медиите като ‛реституиране“) на историята в европейски контекст“, което едва ли е чак толкова отблъскващо. Аз също имам отделни несъгласия с изложението на проекта, засягащи преди всичко непрецизно формулирани (или преведени?) намерения, но през ум не би ми минало да изпъча гърди юнашки, за да осуетя провеждането на конференцията.

Напротив, ще направя няколко ‛признания“ (това понятие от езика на полицията обикновено използват медиите), които ще покажат тясната ми обвързаност с нея и за кой ли път ще ме поставят в редиците на «предателите» и «родоостъпниците»:

Признавам, че участвам в конференцията.

Признавам, че първа (през 2002 г.) запознах българската общественост с дневника на Пиотровски за възстановката на клането, където то съвсем не е отречено. В същата статия разказах как батачанинът Ангел Марин (и тогава вицепрезидент) се извини на хората от Барутин за ‛възродителния“ процес. Разказах също така как батачани и барутинлии поддържат своя комшулук от ‛страшната пролет“ на 1876 нататък.

Признавам, че дадох няколко интервюта, в които обясних, че несъгласията с една или друга научна теза се излагат на научни форуми чрез научни аргументи, а не чрез кръстоносно настъпление срещу авторите й. Същото казаха и написаха и други колеги: Андрей Райчев, Антонина Желязкова, Десислава Гаврилова, Диана Мишкова, Ивайло Дичев, Юлиян Попов… Немалко институции застанаха зад идеята за научната конференция.

Всуе.

Кръстоносният поход в защита на ‛българщината“ (разбирана кой знае защо именно като клане) продължи. До 2 май в Интернет бяха изброени 258 заглавия, съдържащи понятието «баташко клане» като свързано с «мит». Венеца на безумието изплете вестник «Политика» с грандиозното заглавие «Башибозук с германски ботуш»...

«Флагманът» и «главните му артилерийски оръдия» (цитат от «Политика») дори предложиха да бъдем съдени по закона за Холокоста – затова в България трябвало да бъде изобретен закон, който да ‛инкриминира говоренето и поставянето под съмнение на исторически факти, които се отнасят до избиване на българи“.

Наистина, в немалко европейски държави са гласувани закони за Холокоста. През 2006 Френският парламент прие на първо четене закон за носене на наказателна отговорност за отричане на арменския геноцид от 1915. Още проекто-законът предизвика във френското общество бурен дебат, а видни френски историци публикуваха декларация ‛Свобода за историята“.

‛Историята не е религия – твърдят те. Историкът не приема никаква догма, не зачита никаква забрана, не познава никакво табу. Той може да бъде обезпокояващ.

Историята не е морал. Историкът няма за роля да въодушевява или да осъжда. Той обяснява.

Историята не е робиня на актуалността. Историкът не налага върху миналото съвременни идеологически схеми и не въвежда в някогашните събития днешна чувствителност.

Законите за паметта – твърдят френските историци –‛ограничиха свободата на историка, казаха му, под заплаха от санкции, онова, което трябва да търси, и онова, което трябва да намери, приписаха му методи и му положиха граници.

Ние искаме отмяна на тези наказателни механизми, недостойни за демократичен режим. (вж. статията на Лиляна Деянова и декларацията в ‛Обектив“, февруари 2007)

Засега няма декларация на българските историци в тази посока. Разполагаме обаче със заклинанията на «флагмана» Димитров и с гилдийната му гордост, че само не-историци изразявали пристрастия към пре-написването на историята. Историците, според «флагмана», си стоят втренчени в патриотичната митография (изразът е мой, не на «флагмана») от втората половина на ХХ век, когато ‛наказателните механизми“, упражнявани върху учените, си бяха нещо саморазбиращо се. За щастие, не всички български историци са обсебени от манията да се представят за патриотични месии. Някои от тях вече реагираха остро на смесването между научните изследвания и политическите въжделения.

Питам:

Защо всъщност това се случва?

- Дали – за да послужи като ‛обяснение на някакви обичаи, вярвания, институции или естествени връзки“?

Ако е така, институциите (президент, министър-председател, председател на Народното събрание) би трябвало да обяснят естеството на своите връзки с «флагмана» на патриотическата истерия.

- Дали - защото ‛ролята на мита е не само да обяснява, но да кодифицира и налага вярвания, предназначени да увековечат обществения ред“?

Ако е така, същите институции би трябвало да посочат чии точно обичаи ще кодифицират и кой точно обществен ред ще увековечават – сегашния, неразривно свързан с ‛европейския контекст“ (допускащ поне дебат върху едно или друго институционално решение), или предишния, в който ‛наказателните механизми“ за науката бяха ежедневие.

Питам още:

На кого и защо беше нужно изобретяването на мита за ‛мита Батак“?

На кого и защо беше нужно поредното изобретяване на ‛врагове“: учените, германския ботуш, неясно как появилата се Турция?

На кого и защо беше нужно изобретяването на поредната заплаха за ‛българщината“?

И припомням, че именно заплахата за ‛сръбството“, изобретена от Милошевич, до голяма степен провокира кланетата от края на ХХ век, напълно сравними с Баташкото…
Евгения Иванова

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите