По-скоро ми е писнало, но мисля че и на теб, от безсилието. Да, от безсилието да помогнеш на някой, който наистина има нужда и от невъзможността да помогнеш на всеки. Уморени сме. Това е. Защото не помагаме, а даваме... подаяния с идеята, че са животоспасяващи и пр. Прекалено многото чужда болка сякаш отключва някакъв праг, след който спираме да я забелязваме. Но това е мнимо `изключване`.
Станали сме и подозрителни, и невярващи - несигурни, че помощта е наистина за нуждаещ се, а не дарение за кварталния алкохолик...
Вчера синът ми коментираше колко много пари се харчели за разкрасяващи процедури и пластични операции, а в същото време има деца, които не могат да бъдат спасени заради презрените иначе пари. Порастваме и се опитваме да се отърсим от `детските` терзания. Лошото е, че... успяваме.