|
Гледам, нуждата от нова тема с 120 мнения напира. Ето едно парче от Ивайло Дичев, за който Ви писах в поканата от забодената тема
Някак срамно е да се говори за патриотизма.
Социалните учени предпочитат да обследват идеологическия
му корелат, национализма, а в езика на нашето поколение
тази дума, изтъркана от истерични учителки и погребана под
тонове бронз, мрамор и високопарна поезия, можеше да се
употребява само иронично. Някак много по-близки ни бяха
Дженис Джоплин или Самюел Бекет отколкото упорито
налаганите от национал-комунистическата идеологическа
машина кумири. Вероятно такъв е самият механизъм на
човешката идентичност: винаги възниква напук на онова,
което ти налагат.
Така си обяснявам промяната, която се усеща през
последните няколко години. Най-видимо е триумфалното
завръщане на персонажи, паметници, емблеми от времето на
късния Живков. По-интересна е обаче появата на един нов
патриотизъм – макар и никой да не го нарича така – сред
поколението на онези, влезли в обществото след 89-та. На
повърхността обратът започна с младежките демонстрации
през зимата на 96/97, на които зазвучаха патриотични песни
и се вееше българското знаме. Май тогава за пръв път
националната емблематика беше иззета от застаряващия
електорат на БСП. Иван Костов, а още повече еуфоричният
президент Стоянов положиха много усилия, за да я вземат на
въоръжение (припомнете си българският великден,
1 професор в катедра културология на СУ Св Климент Охридски. Последни книги: От
принадлежност към идентичност, +, София 2002; Пространства на желанието,
желания за пространство Етюди по градска антропология, +, 2005 Тези текстове
са публикувани в периодичния печат през последните 2-3 години.
“националният събор” в Рожен, освещаването на знамена и
вечерните проверки-зари...); но вероятно прекомерното
евроусърдие на им изигра лоша шега. Кой знае, може би
проблемът беше поколенчески – тази партия беше
доминирана именно от онова нашето поколение, което днес е
приблизително между 40 и 50, за което родното буди леко
клаустрофобични спомени.
Така или иначе завръщането на царя увенча промяната:
националната идентичност така да се каже помете
политиката. А може би просто на преден план излезе друго
поколение, за което издиханията на училищния национал-
комунизъм бяха засенчени от една съвсем друга травма –
тази на разпадащата се национална общност от 90-те,
главоломната инфлация на материални и духовни стойности и
екзистенциалната паника на заминаващите, готови да взривят
всички мостове, за да успеят да се вкопчат в спасителния
бряг оттатък. Е, нещата проработиха по същия модел, но в
обратна посока: новите социални актьори започнаха да стоят
своята идентичност против поколението на прехода и
донесения от него национален разпад.
Нека да не забравяме и че 90-те години дойдоха с
ужасите на югославските войни, които за дълго
компрометираха – говоря за по-образованите и европейски
ориентирани елити – всяка идея за патриотизъм в стил 19-ти
век. От друга страна въпросните млади хора от самото
начало бяха много по-естествени граждани на глобалния
свят; образът е по-важен от словото, лайфстайлът от
моралните императиви, мрежата от територията. Ето защо е
трудно промяната да се мисли в традиционните термини и
изглежда констелация от несвързани детайли. Започна едно
неусетно опитомяване на чалгата, която в началото на 90-те
се мислеше от тогавашната интелигенция (тогава още тази
дума имаше стария смисъл) като изблик на низмените,
балкански бесовете на промяната. Неочалгата, преминала
през синтезаторите, джазирана, рапирана и тъй нататък
престана да бъде трансгресия на културните норми и за нея
вече не се морализаторства: тя стана една от само-
екзотизиращите етикети, които глобалният свят произвежда;
и разбира се не я слушат вече само дебелите вратове, а и
много тънки, завръщащи се от Харвард и Оксфорд.
Завържете към това разни други дребни неща. Все по-
често чувате млади хора, били или искали да бъдат в
чужбина, които разказват, че тук е по-добре. Дали наистина
са го установили или неуспехът им ги е накарал да развият
тази идеология, това няма как да разберем. Но подобен тип
говорене е все по-силно оцветено със сантимент, който
преди беше позволен единствено за пенсионери, отраснали с
бригадирското движение – спомнете си признанията на
вицепремиера Николай Василев в шоуто на Слави Трифонов
за това как в Лондон чул една българска песен и се
просълзил, и решил да се върне да работи за родината –
подобно нещо преди десет години би предизвикало
подигравки, сега то вълнува.
Вземете нарастващите антиглобалистки настроения,
които се изразяват било в патриотични заклинания по повод
на А<E, било във враждебност към мероприятията на НАТО.
За поколението на тънките вратове това не означава
манифестации или политически битки, а просто добър тон,
стил на поведение. Все по-голям брой от студентите ми
постят и палят свещи в църквите. Разпитайте ги малко и ще
установите, че “пост” не значи сексуално въздържание, а в
църквата не се причестяваш или изповядваш - просто
православието е master signifier на родното. Виж, рядко ще
видите Ботев, Левски и всички останали от литературния
пантеон на миналото.
Или вземете интернет-културата, която уж – по
дефиниция – е отвъд всякаква национална държава и
идентичност. Все по-важна става кирилицата, която уж
мислехме да дублираме с латиница (в много чатове ви
остракират ако нямате кирилска операционна програма),
непрекъснато срещате разни национални намигания като “4”
за “ч” и неразбираеми за редовия гражданин на глобалното
местни лафове. Множат се сайтове с представяния на
българския лайфстайл (който по-рано наричахме
идентичност) през именните дни, легендите, вината и
морските кръчми. Е, ще попаднете и на старата
националистическа параноя – последния такъв сайт, който
открих (разбира се няма ви дам адреса!), изреждаше огромен
списък на евреите (и съпруз/гите на евреи) в българската
нова история с кратки кадрови характеристики и проклятия.
Но и това някак се слива в общото набавяне на образност –
нещо като пийрсинг на члена, с която някой е решил да се
отличи. Просто ресурсите на националното са исторически
ограничени и в постмодерния колаж всичко влиза в работа.
Така ще срещнете значи младеж, който се чувства потомък
на гордите прабългари, държи над леглото си Че Гевара и
упорито кандидатства за стипендия в Принстън.
Защо националното е така важно в България? Много
просто, защото почти никакви други идентичности тук няма:
не са се обособили културно класи или съсловия, няма
аристокрация или големи интелектуалци, няма дори (не им е
позволено да възникнат в публичното пространство)
регионални или етнически идентичности. В този смисъл
националното у нас е едновременно регионално, етническо,
та дори социално определение - в европейски контекст да си
българин означава да си беден, изключен, наваксващ,
зависим и т.н. В този смисъл завръщането на националното
въображаемо няма нищо общо с онова, което става в
крайната десница из западна Европа – то идва преди социо-
културните обособявания, не след тях (основното му
съдържание: “И ние като другите имаме достойнство на
съвременни хора”).
Но нацията не е само фантасмагория (предци, кръв,
народопсихология, славни победи и срамни поражения...):
както всяка човешка общност тя е свързана с определено
ниво на солидарност и на общо действие – а тъкмо тук
България меко казано е в криза. Може би новият лайфстайл
патриотизъм само прилича на национален, може би той
изразява много повече готовността за общо действие на едно
поколение, което търси да си разчисти пътя?
Етнографските народи
Този израз използва преди век и нещо <рнест ?енан.
Етнографските народи, казва той, са онези, които възприемат
дадените им от антрополози, откриватели или мисионери
определения; обратно историческите народи са онези, които
са обединени от общата политическа воля да живеят заедно.
За първите историята се случва, вторите се мъчат да случват
собствената си история.
Елитите на етнографските народи по онова време (та
досега) твърде буквално разбират понятието “исторически” и
почват да се състезават помежду си за това кой е по-древен.
Но тук обективните обстоятелства нямат нищо общо, нито
славните минали победи, нито пък шевиците, тарамбуките и
йодлерите. Става дума за това как дадената общност излъчва
своите управници. На етнографските народи те им се случват
малко като метеорологическите явления – такива били
условията, традициите, националния характер, все някакво
обяснение се намира. В едни култури те са винаги добри, в
други като балканските – винаги лоши, така или иначе
резултатът е същият: не им се поставят никакви условия, те
са на власт по някакви сякаш природни, не културни причини.
Обратно, за да се превърне един народ в субект на
собствената си съдба, той трябва да се научи да излъчва
елити, които да изразяват волята му.
Поливам ви с цялата тази горчивина, защото май стана
ясно, че отново нищо в тази държава няма да се промени.
Контраатаката на г-н Филчев прехвърли топката в полето на
политиката, а там по дефиниция крайна победа няма (защото
тъкмо това и значи политика, защита на различни интереси).
Тая тема със съда за виновниците от предишното управление
никога не се изчерпва, защото никога до нищо не води. При
това г-н анов заяви, че Конституцията това народно
събрание не може да промени, откъдето пък можем да
почнем да се досещаме какво ще бъде тълкуването на
конституционния съд по този въпрос. Г-н Герджиков пък
заяви, че тази работа трябва добре да се изпипа, така че ако
ще има промени, те ще са след години.
Ще си живеем значи още няколко дни с неуютното
усещане от италиански филм за мафията, където най-горе са
най-големите убийци, после безотговорната четвърта власт
ще ни залее с някакви други страхотии. В публично
обръщение се върнаха и едни други етнографски особености
на нашата култура, които бяхме позабравили: ритуалите
извършвани от “група възмутени граждани” и мита за
“шпионаж в полза на чужди разузнавания”. Вероятно трябва
да се готвим за “писма на работнически колективи до
интернет” или “заклеймяване на врагове по партийни ядки”?
Започнаха да си позволяват спокойно да казват, че
подслушването било нещо нормално (споменатият
конституционен съдия заяви по телевизията, че така било и в
Америка, демек темата за “нормалните” страни). Още не са
впрегнали етнографската енергия на народа за оправдаване
на статуквото, както се правеше това при стария режим: да
кажем допитване за това, съгласни ли са хората политиците
да бъдат подслушвани? Обещавам им 92 % - да. Да имат ли
имунитет народните представители? Обещавам 97% - не.
Ще кажете, нали исках народът да бъде субект, защо да
не го питаме. Много просто, защото цялата тънкост на
пряката демокрация е в това как точно се поставят
въпросите. Сигурно знаете стария виц за това как си
говорели двама монаси от различни ордени. Единият казал:
“защо на вас ви разрешават да пушите по време на молитва?
Ние питахме папата дали можем да пушим, докато се молим,
и той каза – не”. “Е, и ние питахме – казал другият, - ама
малко по-иначе: питахме можем ли да се молим, докато
пушим.” Връщаме се значи в изходно положение: как се
излъчват и контролират онези, които задават въпросите?
Големият проблем с управляващите елити у нас е, че ги
мразим изначално (55 на сто от анкетираните миналата
година поставят политиците на първо място като
облагодетелствани от “прехода”, точно преди мафиотите).
Това уж изглежда притесняващо, но на практика ги прави
свободни, сиреч безотговорни. Ако със самото пристъпване в
магическия кръг на властта ти ставаш лош и чужд по
определение, то няма какво повече да се притесняваш –
лъжеш, крадеш и тъй нататък. Обратно, ако имаше такива
политици, които ценим, обичаме, боготворим и други, на
които отказваме да признаем право на съществуване, всичко
щеше да е различно. Общественото уважение щеше
постепенно да се превърне в ресурс, да мотивира
поведението на политиците.
Припомнете си печалната забрава, в която потъна Желю
Желев и насмешката, с която изпратихме Петър Стоянов;
днес кроим шапка на Иван Костов, утре вероятно наред ще е
царят, в други ден - Първанов. Все едно тия хора ни се
стоварват от небето като зрели круши, все едно нямаме нищо
общо с това, че те са ни управлявали – подрънкваме злорадо
с томахавките около ритуалната клада. Въобще етнография!
Идентичност, обратно пропорционално на гражданство
С тази формула искам да кажа, че естетиката на
националната идентичност е обратно пропорционална на
увереността в гражданските права на индивида. Поне у нас.
Повод за това ми дава новогодишният телевизионен
апотеоз на националната идентичност, такава, каквато я беше
измислила епохата на Живков. От двайсетината български
канала, които получавам по кабела, 4-5 непрекъснато
излъчваха фолклор (без да броим чалгата). Искам да кажа не
етнографски филми, които показват как реално живеят
хората по нашите земи, какво пеят, какво ядат, как танцуват,
а тия стилизации, които нарочно обучени, заплащани преди
от държавата, сега по проекти специалисти режисират с цел
добродетелно възпитаване в “правилните” народни неща.
Никаква идеология вече не го налага, просто хората си го
искат и пазарът само откликва. Вярно, че етно-културите са
на мода по целия свят от петнайсетина години насам, но у
нас явно на никой не му хрумва да слуша индийски раги или
да гледа африкански сватбени обичаи: става дума празнично
да се преутвърди родното, сведено до прости емблеми.
По Канал 1 – друга, по-амбициозна опция: “Двата свята”
на Нешка Робева, значи спектакъл, който, казват, представял
България на Европалия в Брюксел и другаде. Не ми е работа
да съдя художествените му достойнства, подобни форми
очевидно не са за публика от моя тип. Отбелязвам само
салатата от национални емблеми, с която той ни залива: пак
кахърен български фолклор (освежаван със световни мотиви,
например кан-кан), чуждоверско господство, кръв и сватба,
чалга с малко секси задници, плюс бухалки, ленти и изобщо
спортна слава. На сцената липсват само един-два атомни
реактора, а те можеха прекрасно да оправдаят димките,
които обвиват танцьорите-спортисти в магия.
И накрая bTV, където новогодишното шоу започва с ни
повече, ни по-малко от хан Аспарух in person, сиреч
изпълняван от самия Стойко Пеев от живковската
суперпродукция (по липса на исторически паметници за
легендарния хан-основател, филмът се превръща в най-
достоверното визуално свидетелство). И тъй, чуваме горчиви
думи за това кои сме, що сме, накъде вървим, с една дума
изпълваме се с топло чувство на вина и колективен трепет.
По-нататък г-н Трифонов пее фолклорно-патриотични песни,
облечен в чудновати дрехи, които вероятно следва да
актуализират пра-българщината във всеки от нас, в
компанията на девойки в прекрасни носии, биещи повече към
славянското начало. И всичко това на фона на неоновата
реклама “M-tel”. Да не говорим за разни скандални шеги от
типа на това, че като изпереш македонеца ставал българин,
гъделичкащи българското родолюбие, което има за свое
единствено съдържание това, че една съседна земя
всъщност следва да е наша.
Подобни програми сигурно се харесват, щом
телевизиите ги излъчват все по-настойчиво. Те показват, че
се надига мощна патриотичната вълна, каквато (казват
шегаджиите) често предшества националните катастрофи у
нас. Но катастрофата е на лице, тя е катастрофа на
несъстоялото се българско гражданство. Защото цялата тази
патетика тече в един момент, когато в България убиват
магистрати, съдебната система отказва да служи на
обществото и в последна сметка отделният гражданин е
лишен от основното право, което дава модерната държава:
правото на защита. И мисля, че между двата процеса има
пряка връзка: колкото по-малко се чувства гражданин човек,
толкова повече набляга на своята предполагаема
неповторимост, на предците си, на очакваното признание от
другите; загубата на реалното, правата, се компенсира с
въображаемото, идентичността.
Ще откриете това в много други сфери. В частния сектор
например вече отмряха всички остатъци от трудово
законодателство – хората са готови да работят без работно
време, без отпуск, при всякакви условия, само да им дават
малко повече пари. Опитайте да разберете как е възможно
това безобразие, ще получите разни пошлости за
българското трудолюбие или че всички тук сме като едно
голямо семейство. В сферата на политиката от миналата
година насам настана едно размиване на всички граници,
което направи правото да участваш в избори леко
безсмислено. На мястото на политическия избор ви предлагат
консенсусни образувания като експерти, църква,
неправителствени организации, бизнес, евроинтеграция и тъй
нататък. В името на какво ви призовават да се откажете от
политическите си права? Ами разбира се – на националното,
изконното, родното. Висшето образование се превръща в
разпродажба на евтини дипломи по пазарски сергии, с което
самото право за образование се обезсмисля. С какво реагира
българското общество? С яростна защита на “Аз съм
българче”...
Нищо по-важно няма днес от укрепването на
гражданския патриотизъм на българина: готовността му да се
бори за правата си, да участва в обществения живот, да
брани институциите. Той обаче се пречка на онези, които
въртят днес държавата на пръста си и които помпат един
идентичностен патриотизъм, който поражда благодарност,
благоговение и в последна сметка - пасивност. В първия няма
нищо уникално, даже напротив – гордостта идва от там, че
подобно на всеки гражданин от една развита модерна страна
имаш достъп до здравеопазване или пък магистратите
зависят от твоето морално одобрение. Във втория
автоеротиката идва от преживяването на собствената
самобитност, или в нашия вариант следва – от тюхкането
защо така сме едновременно най-добри и най-лоши на света.
Докато се прекланяме, самосъзерцаваме и благоговеем, ние
практически оставяме онези горе да се разпореждат с
националното стадо. Впрочем най-големите радетели на този
естетически вариант на родолюбието са и най-големите
бандити, които поеха щафетата от Живков по
спонсорирането на различни форми на “духовност”, в които
сме всички заедно, а те – най-отгоре. И не се подвеждайте от
тъжно-критичния тон, който задължително съпътства този
идентичностнен патриотизъм: това, че ние сме си такива, че
тука е така, че управниците винаги са лоши, също е част от
нашата идентичност ( во веки веков, амин).
Красавици и зверове
Едно от нещата, които най-много впечатляват
пътешественика по нашите земи, това е предизвикателното
облекло на момичетата из улиците. Българският ерос не
търси заобиколни пътища. Тук никой никого не прелъстява,
няма сложни игри на погледи, повдигане на завеси,
приближаване и отделечаване от забранения плод. Обектът
на желание се представя директно и без заобикалки. Полите
достигат до такива висоти, че насаме вече нищо не може да
ви изненада, плътта бълва през прилепналите тъкани и
всевъзможни прелести надничат през процепи, мрежи и
пролуки. Всичко това най-често комбинирано с безпардонен
грим, могъщи токове и агресивни цветове. Поне пет пъти за
последната година съм чувал една и съща реакция на
чужденци, озадачени от видяното: “У нас така облечени жени
биха били възприети като проститутки.” Странното е, че така
виждат нещата не само хора, идващи от градове с префинено
отношение към облеклото като Париж, а дори от Белград,
всепризната столица на балканския купон.
Съвсем нямам намерение да морализаторствам и да
окайвам лошия вкус на съвремието. Културата е система и
всеки неин елемент е обусловен от всички останали.
Поразителното в случай е, че същите тези предизвикателно
разголени, прекрасни сексаплини девойки се разхождат сред
полу-депресивното безразличие на мъжкия пол, зает със
семките, бирите и БМВ-тата си. В средиземноморския свят
след такива крака биха се извръщали, подсвиркали,
надпреварвали в комплиментите; в българските градове те са
част от пейзажа, както примерно просяците и полицейските
униформи. И тъй, за да събудят някакъв интерес, младите
дами увеличават мизата, още скъсяват, още повече излагат,
кавалерите отвръщат с още по-героично безразличие и тъй
нататък.
Една такава любопитна комбинация се наблюдава из
превърнатите в плажове централни площади. Тя -
издокарана, гримирана, предизвикателна, съвършена. Той –
по шортите и потника с които е ритал в неделя, космат,
отегчен, пухтящ от жегата, разпасан, с една дума истински
мъж. Казват, че тези чудновати двойки били на мода, във
всеки случай те добре се вписват в днешната еротическа
икономия на българина. Нека опитаме да въизпроизведем
серията допускания, които я правят възможна.
Да разхождаш с прекрасна кукла е важно не заради
прелестта на любовната игра, а за да те признаят за успешен
мъжкар - жената е важна заради мъжете. По същия начин
можеш да нямаш кой знае какво да съобщаваш на света по
мобифона, но без него в Дивия изток е все едно мъж без
пистолет в Дивия запад.
И така как можеш да увеличаваш престижа си пред
другите мъже? Едната стратегия очевидно е да се разхождаш
с все по-красиви жени: тя се сблъсква с ограничеността на
природния ресурс в съответната селищна система. Ето защо
се появява втора стратегия, която тръгвайки в обратната
посока, постига на практика същото: колкото ти сам си по-
грозен, толкова по-голяма е победата ти. Защото ако въпреки
цялата ти разпасаност и чудовищност девойката няма друг
избор освен да е с теб, това значи, че мощта ти е голяма,
бизнесът ти е страхотен, с тебе трябва да се съобразяват.
Една такава парадоксална логика може би обяснява новата
мъжка естетика на безформените борчески тела,
размъкнатите анцузи, провисналите бирени кореми. Аз съм в
този свят като у дома си – гласи посланието, - отивам на
ресторант така, както ходя до клозета и въпреки това най-
сексапилните жени са мои.
Двойката на разголената кукла и Кинг Конг е рожба на
освободения от комунистическото иго Ерос. Няма забрани, но
заедно с тях е изчезнало и желанието. Колабирали са всички
традиционни любовни сюжети – нищо не се чака, никой
никого не прелъстява, за нищо не се мечтае, всичко става тук
и сега. А ако все още някъде е останала гимназистка, която
мечтае за голямата любов, нека опита да целуне някое от
кубичните същества с GSM на кръста – може пък изведнъж
да се превърне в принц.
Английското несъзнавано на българина
Перестройката започна с един такъв лаф - имало два типа
живот, "life" и "жизнь". Днес очевидно лайфът удържа
окончателна победа, поне в сферата на езика. Днес не само
"сейвваме" (от "save") информацията на компютъра и
"форуърдваме" (от forward ) имейли. Да да изразим тотална
радост (каквато има само в американски happy end), ще
поемем дълбоко въздух и ще кажем "Pес!" (от "yes"), а това
лято в Добрич една девойка викаше миекичку на приятелките
си "Уейтвъйти, уейтвъйти!" (от "wait").
Говориш даден език, за да те разбират едни, но и за да
не те разбират други. Всяка революция почва от езика.
Новото поколение скъсва със старото, заговаряйки свой,
трудно разбираем, възмутителен за старите език. Просто
мястото на жаргона днес е заел един вид "пиджън-инглиш"
съставен от избрани изрази от екшъните, интернет и най-
новата забавна музика, все вълнуващи практики, до които
родителите, с досадния учебник по английки, не са имали
достъп.
Защо е така имитативно човешкото същетво? Тук
очевидно действа един принцип, изказан от пихоанализата
така: желанието е винаги желание на някой друг. Когато
мисля, че искам нещо, в мен винаги говори другият
(родителят, моделът за идентификация), чието място искам
да заема.
Това разбраха не само политицие, които подлагат
страната на скрийнинг и въвеждат европейското "аки" (моля
да не бъркате ударението), но и дейците на рекламата. Да
изпишеш името на даден продукт на латиница вече го прави
привлекателен. По-вкусно е виното от Targovishe, бирата
Zagorka може да е по-къпа от Загорката. Едно време това
бяха продукти за износ, останали на вътрешния пазар; днес
те така си се произвеждат, чуждестраният маркер е знак за
качество. Латиницата ни пренася мигом в прекрасния свят на
консумацията, кара ни да забравим кирилската сиромашка
реалност. Да се учудваме ли товага, че по стените пишат
"Samo Levski" или "mainata vi". Ами и псуването на чуждия
език или азбука е също по-хай.
Една нация, която подтичва след напредналите страни и
си мечтае да бъде като тях е особено изкушена от езиковата
имитация. Да се въведат нещата - университет, компютър,
монетаризъм - е трудно, затова пък съвсем лесно могат да
почнат да се употребяват съответните думи. Разликите
между български и македонски са често свързани с
различните пътища и източници на чуждиците, възприети в
езика. Това прави идентитетът на едните различен от
идентичността на другите.
В една страна, която вечно догонва онези, на които
завижда, чуждата дума най-малко от всичко има за цел да
описва някаква реалност. Става дума за култ, за вяра, за
мобилизация на масите, само не за разбиране. Един куриозен
факт: отскоро българският парламент възприе практиката да
приема закони на английски и френски понеже просто няма
време да се преведат повече от 80 000 страници европейско
законодателство, което, впрочем, нараства със скорост по-
голяма от капацитета на нашите специализирани преводачи.
Дали поне 50+1 на сто от депутати знаят донякъде един от
тези два езика? Въпросът може би е технически. Над него
обаче стои култът наречен "така е в нормалните страни",
обсужван от свещенодействията по употреба на нови чужди
думи - думи, носещи отгласи от щастието и славата на онези
отвъд. Какво пък, всяко време има своята религия.
Една от най-агресивните форми на езикова глобализация,
това е английския от света на проектите. Когато почнеш да
пишеш проект или изобщо се замислиш за някаква дейност
от неправителствения сектор, натрапливо в главата ти
зазвучават английски думи. Така вероятно е било с
русизмите от командите в казармата в края на миналия век.
Сега наместо "равнис" и "тъй верно" зазвучава "target
group" или "sustainability". За да спечелиш даден проект,
трябва да знаеш правилно да употребяваш тези думи,
например да правиш (несъществуващата на бъларски)
разлика между "goals" и "objectives", за които на български
има само една дума, "цели", но във формулярите
задължително съответстват две графи. Самата дума NGO
(неправиелствена организация) се употребява задължително
в своето английско съкращение, не без известен мистичен
трепет - така, както правим и до днес с NATO (Организация
на североатлантическия пакт). Той би благоговял по същия
начин пред побългарени съкращения като )О или О А)?
Така е било през средновековието, когато европейските
елитите са общували по между си на латински, а с
простолюдието - на местния диалект. Разликата с новото
двуезичие е, че ако латинският е бил език на една изчезнала
световна империя, положила образците в миналото и оттук
свързан с безтелесната, универсална ученост, английският на
проектите е локализиран в определени институции и страни и
употребата му е винаги по необходимост двусмислена:
универсалният демократичен модел ли следвам или имитирам
някакви конкретни хора и култури?
Дори една мощна култура като френската днес, в епохата
на глобализацията на желанието е залята от английски думи,
което доведе до смехотворния пуристки "закон Тубон",
забраняващ употребата на чужди думи. Само че кого
имитират говорещите "франглé": каубоя от "Марлборо" или
модерните номади, за които английският е само средство за
загърбване на локалния контекст и влизане в международно
обращение? Когато детето изревава на майка си "Шедъп!"
(shut up, сиреч млъквай), то просто иска да бъде като чичко
Шварценегър, с напомпаните от едрите планове мускули.
Идентификацията с новия номадизъм е по-сложно нещо.
Негов предтеча е донякъде парижката бохема от края на
миналия и началото на този век, когато да говориш и да се
държиш по френскому е е знак, че принадлежиш към
универсалния интелектуален авангард. Да мешаш конкретния
си език с английски думи днес е един от изразите на участие
в глобалната мрежа на новите номади - онези, които могат
всичко да вземат и да оставят, които ядат китайскта храна и
слушат индийски раги, които могат без мъка да се преместят
от офиса на Отворено общество в Будапеща в полярната
станция на Северния полюс и които неуетно въведоха
(английския) израз "тази страна" за описване на мястото,
където живеят. В България днес вече има няколко стотин
човека, които работят по интернет за чужди компании,
например в сферата на маркетинга и чийто контакт с
"родината" се свежда до плащането на телефонните сметки
на една компания (която също скоро ще престане да е
българска). Броят на тези вътрешни емигранти ще нараства.
Демокрацията, такава, каквато я разбира модерната
епоха, предполага някакво съвпадение между територия и
език. Оттук упорството от век и половина насам за налагане
на общи принципи и практики, а оттук и думи в
модернизиращите се страни. Политическите термини от две
века насам също се глобализират: навсякъде има парламент,
консерватори, трети сектор. Тук обаче има една чисто
лингвистичека уловка. Колкото по-далеч сте от езиковия
център, откъдето се излъчват думите-желания, толкова по-
непрозрачни са те за вас. Думи като "социализъм" или
"либерализъм" във френски или английски всеки човек от
улицата може да свърже съответно с думите "общество" и
"свобода", от които те са произлезли. На българина или
виетнамеца те се стоварват като заповеди, пред които няма
какво да се разсъждава. Колкото по-неразбираем, по чужд на
всекидневните очевидности е даден израз, толкова по
еднозначни и безвъпросна ще е ответната реакция. Затова в
науката например се използуват думи от мъртви езици, при
които няма как да се появи двусмислие и тълкувания. Така
англичанинът или французинът могат да спорят дали даден
вид либерализъм наистина осигурява свободата на индивида;
за българина или виетнамеца първата мисъл е това как тази
доктрина е приложена в напредналите страни и какви
операции трябва да се извършат, за да се въведе тя у дома.
+ласическата модерност предполагаше, че амбициозни
национални държави форсирано превеждат обидните за
националния дух чуждици, било в сферата на философията,
където "Weltanschauung" става "мироглед", било в сферата
на техниката, където влачещото се изобретение "train" тава
"влак", било дори в жаргона, когато от френско донасят
"casse-toi!", което става "чупи се!". Новата стратегия на
страните, които опитва да дадат някакъв шанс на гражданите
си, е масовизирането на билингвизма. Всичко да е написано и
на латиница, всички да могат да си изкарат боя и на
английски. Бедните обаче изостават все повече от тази
тенденция. Миналата година 43 на сто от хората "в тази
страна" са казали, че знаят някакъв чужд език в някаква
степен. От тях извадете езиците на двуезични малцинства
като турското, извадете и руския, който обичаме да си
мислим, че сме учили в училище. В резултат едни стават все
по-глобални, други са обречени да стават все по-локални.
Съпоставете получения процент (да кажем 10 за добре
разбиращите английски) с над трийсет процентовата
кабелизация на българските семейства. Оказва се, че
милиони българи седят пред телевизорите и гледат красиви
картинки, без да разбират много повече от някое "шедъп!". В
това време други вече циркулират в хипер-националното
пространство.
Наассллеедднниицции ннаа ннеессллууччииллооттоо ссее
Няма да съм първият, който казва, че националният
празник, който сме си избрали, е озадачаващ. И не само
защото 3 март е датата на подписването на мирен договор
между две тогавашни свръхсили, без всякакво участие – и
дори физическо присъствие - на освободените. Въпросът е,
че не Сан Стефано, а Берлинският конгрес на 13 юли слага
основата на новата българска държава, в която живеем и до
днес.
Подобна мисъл разбира се предизвиква патриотично
намръщване. Ами нали от забавачката ни учат, че въпросният
конгрес е най-голямото зло, което е могло да ни се случи,
нали сладкото мечтание над сан-стефанската карта е
главната ни утеха сред националните катастрофи,
идеологически лудости и хроничен бандитизъм. По малка или
не, именно берлинска България е институционалната
реалност (макар че и там български представители не е
имало). Въпросът е защо тази култура е така податлива към
митове и така безчувствена към реалности. Представете си
човек, който наместо рождения си ден празнува една
особено романтична любовна нощ между родителите си...
Да речем, че Берлинският конгрес трудно може да
бъде приет за празник. Е добре, защо тогава не честваме 5
октомври, когато през 1908 се обявява независимостта на
княжеството от Империята. Или, ако питате мен, най-добре
би било национален празник да е 16 април, когато през 1979
се подписва Търновската конституция – акт, залегнал без
всякакво съмнение в основата на всяка по-нататъшна идея за
държавност. За първата дата ще кажат, че “губим” няколко
десетилетия история, срещу втората може би ще възроптаят
анти-монархистите. Консенсусният контра-аргумент е че това
е вече традиция, а лошо е толкова често традициите да се
менят. И заедно с това повечето хора чувстват, че нещо тук
не е наред. Не ме разбирайте погрешно, 3 март е светла дата
и трябва да се чества като един вид български “Ден на
благодарността”. И все пак не е ли странно да честваме
чуждо геройство от една страна, и ревизиран в последствие
мирен договор от друга?
Заслужава да се замислим за подобни странности,
които за потопения в тази култура остават невидими.
Спомнете си какво направиха комунистите с 9 септември:
основополагаща дата на новия режим стана не приемането на
Димитровската конституция, нито парламентарната победа на
компартията, нито референдума за премахване на
монархията, нито което и да било институционално събитие,
а един (вторично героизиран) преврат. Изобщо силовите
мероприятия – битки, въстания, политически решения – някак
по принцип ни изглеждат по-важни от закони, конституции,
договори.
Опитвам се да разбера, какво имат предвид авторите
на учебници за средния курс, когато повтарят, че България
има държавническа традиция (предполага се, наследена от
прабългарите). Работата май малко избива на спорт – колко
сме древни, колко големи територии сме можели да владеем.
Държавата като един вид медал в балканско или дори
европейско състезание.
Така в първоначалата на въпросната държавност
винаги стои магическата 681 година, чието монументално
честване през 81-ва надмина всички хоризонти на
бюрократичното въображение. Защо не покръстването на
Борис през 864? Защо тъкмо тук настояваме да сме различни
от повечето европейски народи, които поставят в началото
на своята държавност покръстването на своите Кловис,
Ищван, Олаф и тъй нататък? На това една студентка ми
отговори с ядосан въпрос: “А защо да се лишаваме от два
века история?” И ето ни пак състезанието. Наместо да се
вгледа в това, което е – т.е. християнска държава - да го
осмисли и приеме, България отлита по все по-безумни
тангенти. Защото ако си тръгнал да търсиш корените си из
езическия свят, защо ще се спреш на Аспарух, а няма да
идеш до Кубрат... а защо пък предци да не станат още по-
древните тракийски поселища или може би някакви племена
дошли от Хималаите... Резултатът е, че българите се
озовават все по-далеч от себе си, и наместо да уважават
света, в който живеят, се залъгват с исторически хипотези и
мечтания.
Отдавна известен факт е, че у нас мъчителния срам от
себе си е културна норма: тъй както в учебниците по
английски ви съветват да разговаряте за времето, в тези по
български бих включил изрази като “Всичко ни е такова” и
“Да видиш нашите идиоти как оплескаха работата...”
Hероичният вариант на това е отхвърлянето (в
психоаналитичния смисъл) на реално случилото се заради
пропуснатата възможност. Искат да се чувствам гражданин
на тази малка държавица, с тази конституция, с тази
конкретна култура? Много се лъжат, всичко това е грешка,
предателство, заговор, всъщност държавата трябваше да е
съвсем друга... Така в към пубертета сме склонни да си
измисляме истории за това, че всъщност тези родители не са
наши, и че сме деца на някакви крале или рок звезди, които
мистериозно са ни подхвърлили в този скучен свят, но някой
ден ще дойдат да ни приберат.
Когато най-после дойде ред да преосмислим
националната си идентичност, най-добре ще е да почнем с
националния празник, който – с най-голямо уважение към
Освободителната война – да заменим с някаква дата, която
наистина има връзка с тази страна, тук и сега.
- - - -
ред. - Коригирани са само символите, заменили
всички главни букви при пействането на текста.Редактирано от Бeзcъннa на 18.02.07 00:30.
|
Лайфстайл патриотизъм
Лайфстайл патриотизъм
