|
*** Морето само живите обича... ***
Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
*** Ти тръгваш и се връщаш... ***
Ти тръгваш и се връщаш пак в Бургас.
В единственият залив пак е есен.
Тук изумен откриваш своя глас
и в своя глас солен - печал и песен.
Тук ти откриваш своя верен жест.
Тук ти за миг не си човек случаен.
На твоя ден най-точния адрес
е тук - и твоя ден е ден безкраен.
Тук изведнъж си спомняш че си жив.
Че имаш дъжд... И вятър... И Несебър.
И изведнъж се виждаш ти красив
в един кристал - в един прозорец щедър.
*** На "Морска"... ***
На "Морска" пак под бившите дървета
изплащам тоя риск - да съм поет.
Как плачеш ти - жената на поета -
със стерео-сълзи в един без пет.
Прости ми ти - свирепа - нежно-мила
във тоя миг от грепфрут по-горчив
не искам... Не! Но пак със страшна сила
пропадам аз на някакъв мотив.
Секунда по- секунда все по-властно -
категоричен, песенен, жесток -
той ме изпълва целия с опасно
насилие - в прекрасния си скок.
*** Там далеч, далеч в Бургас... ***
Там далеч, далеч в Бургас,
там - в самия пясък,
пролетен се виждам аз
и в дъждовен блясък.
Мислех си с пътуващ глас
че съм сам - и вечен.
Лъжех - а не знаех аз -
че съм - малък и далечен.
Как да знам че съм пиян
аз от дъжд и песен,
дъжд със вкус на океан
и на път чудесен.
Как да знам че съм щастлив
в тоя стръмен пясък.
Аз не вярвах, че съм жив,
а бях жив - до блясък.
Бях по-жив от кратък вик
на делфин - и гларус.
Цял - във техния език,
старт, печал и радост...
Там далеч, далеч в Бургас,
там от зимен пясък,
аз изграждам своя глас -
острият му блясък.
*** Листата капеха в червено... ***
Листата капеха в червено озарени.
На "Морска" - улица с печално реноме,
ти спря до мене и над мене - срещу мене -
сърцето ми преряза с рязко "Не".
Сърцето ми бе в свойта първа сила.
Не беше бившо то както сега.
На всички пролети събрало хлорофила
се пръсна то - позеленя снега.
Благодаря за твойто рязко "Не" любима.
Ти, моя болко, първа ти - мерси.
И тая първа, скръбна радост че ме има
в страни - от космоса на твоите коси.
А ти - ти влезе с другия спокойно в ресторанта
където светеха бутилките с вино.
Излезе после и се смееше пияна
и той те облада в едно "Рено"
*** Острова - на залива закрила... ***
Острова - на залива закрила,
строга и любовна светлина.
Не скалите - неговата сила -
вашите човешки имена.
И света когато акустира в
пристаните на града - помни
всичко туй което не умира
и живее в кратките ни дни.
Тук между небето и водата
по-солена от сълза вода
всички ни сродява - свободата -
Вашата прекрасна свобода.
*** Оптимистичен реквием ***
На Атанас Манчев
Аз съм целият в твоето начало
обещало ти щедро света -
в окриленото - твоето тяло
тъй далече сега от смъртта.
Да си целия в своето начало
и в самото сърце на света -
с окрилено от въздуха тяло
и на стъпка почти от смъртта.
в любовта да си целия - както
си до болка в нощта - и в нощта.
Да е твойто признание кратко -
ти на друга - една - обеща
верността си - и скочи във мрака
там където със звездни очи
Свободата - тя нежно - те чака
и без твоите устни - мълчи!
Върху теб Тя в нощта ще се спусне -
твоя майка, сестра и жена.
Ще запее тя с твоите устни
и ще бъде в нощта - Светлина!
И ще бъде сияйно начало!
Ти - в самото сърце на света!
С окрилени и устни - и тяло.
*** Подарък ***
Ти измръзнал, ти изтропал,
ти приведен беден кон,
как живееш ти без топъл
панталон - и без балтон?
Как бих искал аз в подарък
свойте дрехи да ти дам,
но защо съм толкоз малък,
ти - голям, голям...
*** Улицата ме изпълни... ***
Улицата ме изпълни с гласовете си
Къщата със тишината си.
С покриви,
прозорци
и дървета.
Града -
най-хубавия на земята ми се радваше.
И викаше насреща ми - неделя!
Ти забравй часовника! Усмихвай се,
разблъскай се, развикай се - достатъчни са
бронзовите бюстове в градината...
Неделя е й хайде да танцуваме!
Да любиме, да пееме, да вярваме!
Отново да потънеме сред хората...
Не ги кори! Ти просто не си същия
от времето, когато ги обичаше -
душата ти е загрубяла, малкия,
и мислите ти вече не са хубави.
Неделя е. Обичай ни! Неделя е.
Ний всички ти се радваме! Понякога
не ни достига времето да мислиме,
дори да те разбираме, но винаги,
но винаги дълбоко те обичаме.
Неделя е. Последвай ме! Неделя е.
Ще ти разкажа малките си радости -
априлското очакване на въздуха,
дърветата с възбудените корени,
внезапно извисените момичета -
едното те рисува по тетрадките,
но другаде е светлото му бъдеще...
Града -
най-хубавия на земята ми се радваше.
Най-хубавия, с когото си приличаме,
ме водеше, и блъскаше, и викаше.
Изпълваше душата ми със своето
чудесно настроение. Челото ми
звънтеше от огромно напрежение,
най-хубавото ми стихотворение
изпълни върховете на ръцете ми
със сините си мълнии. Заглавие?
България, Бургас, Любов, Завръщане...
И всичките са хубави. Гореше ме
най-хубавото ми стихотворение
голямото,
великото,
най-странното,
което няма да забравя никога.
Което няма да напиша никога.
Ще го раздам с безумно нетърпение
на улиците, хората, дърветата.
Със своето свенливо ръкостискане,
със звънките си поздрави, със страстните
тревоги и надежди, и вълнения,
с усмивки и безумства и ридания,
със удари, и устни, и любов!
*** Измислица ли е морето?... ***
Измислица ли е морето?
И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!
Не вярвайте и на проститутките
които го забравиха!
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!
Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките-
о, мъничко
от вярата си във дърветата,
във най-щастливите предчувствия,
във поздравите на другарите,
във делниците и светкавично
вий ще намерите морето...
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!
Не е измислица морето
и щастието съществува!
*** Мореплавател ***
Ще отблъсна сутринта
със най-добрата яхта.
И под дебелите платна
ще съм на първа вахта.
Вятъра ще раздере
с рамене водата.
окриленото море
ще звъни в платната,
в пеещите ми гърди
тежко ще удари...
Най-лъчистите звезди
ще са ми другари.
Месецът ще се сведе
на колене - ниско...
Аз не питам на къде -
пристана е близко.
Там ме чакат до сега
моите другари.
Идва срещу мен брега
с пясъците стари.
И ще свърши във нощта
първата ми вахта.
И ще спи до сутринта
най-добрата яхта.
На морето блясъка
блика - и струи...
стъпките ми в пясъка
някой ще брои.
Ще ме търси може би
майка ми в нощта.
С бързите си кораби
чака ме света.
С палуби и бордове,
с мачти и весла...
От Бургас до Кордоба
бих летял с крила.
Но ме търси може би
майка ми в нощта...
Ах, до утре, кораби,
бързи на света!
*** Улица ***
Когато ний забързани вървиме
по улиците с близки имена
едно прекрасно и човешко име
блести с неразрушима светлина.
Те всички са се върнали обратно
и плакали са в скръбния си строй,
единствен - във сиянието златно
на изстрелите е останал той!
С една червена роза във гърдите
която е растяла с часове
и продължава да цъфти във дните
на внуци, дъщери и синове.
Без никой да усеща - той живее
със всички ни и всичко на света
и за това не питайте къде е
могилата му нейде във нощта...
С една червена роза във гърдите
остана той в нощта и във деня,
за да изпълва винаги мечтите
и да блести с неразрушима светлина.
*** Ний тръгнахме... ***
Ний тръгнахме - изпратени от чайки
с неуморими празнични крила...
Целувката на нежните ни майки -
как свети тя по нашите чела.
Бащите ни благословиха - с чиста
прегръдка до самото си сърце!
И в тая зала - силата лъчиста
да звучи - на техните ръце.
Щастливи - и обичани - летяхме!
Ний прекосихме цялата страна!
Къде не бяхме ний - и ний видяхме
морето как заспива в планина!
А тя се казва Странджа! Там е жива
там още се създава песента.
И месеца - най-ясния - извива
отново - блясъка си над света.
Живота на душата там ще блика -
на майки и бащи - и да искри
над преспите - зелена зеленика
под хиляди прозорци - и врати.
Ний тръгнахме. Видяхме как зърното
във нивите - сънува класове.
И как расте - видяхме ний живота
на риби - на гроздове - плодове.
*** Реквием ***
Декември винаги ще има!
И всеки - своята звезда!
Една съдба - несъкрушима
от свобода до свобода...
Марица сенките им влачи.
В тръстиките кръвта звъни...
О, майко траурни клепачи
срещу ни нежно ти вдигни,
и освети любовно всяка
следа от тях. Вдигни пръстта!
Измий лицата им из мрака -
спаси ги майко, от смъртта!
Вгради ги в живите ни вени
и после - в нашите деца,
когато паднем ний - взривени
от собствените си сърца!
Къде сте вие, тръгналите в мрака?
Вий стигнахте ли в своята звезда?
Какво от туй, че никой не заплака
и никой не ви чака... Свобода!
Тя пееше в гърдите ви от ляво
и светеше, гореше в ляво тя -
заслужихте вий святото си право
да бъдете и живи след смъртта!
(Кой казва, че е празна тишината?
Ах, чуйте всички в тая тишина -
по всички стъпъла на свободата
на стъпките им синята вълна.)
Къде сте вие, тръгналите в мрака?
Над нас сияе вашата звезда...
Какво от туй, че никой не ви чака
и никой не заплака...
Свобода!
*** По следите на Орфей ***
Приятели, отново песента -
най-хубавата - властно ни събра.
Заключва ни във свойта красота -
крайбрежието ни превръща в лира.
Елате - песента при нас дойде
и като лятото при нас живее...
И всеки може да я преведе
с езика на сърцето си -
да пее!
Не чувате ли - песента живей!
В горите ни тръгнете и внезапно
събудената флейта на Орфей
ще ни издигне в ехото си златно.
И в изворите - нейното лице
ще заблести по-чисто от икона,
за да взриви тя нашето сърце
със чудото на песента
и стона!
Да помниме - в най-тъмни времена -
разбити, изумени, безизкустни,
по страшно от развяти знамена
звънтяха посинелите ни устни.
В села и по стърнища - векове
ний в песните си светехме до бяло...
Ний ги ковяхме както се кове
на сабите ни пеещото тяло!
Наистина - кой не склони глава
пред древните и новите тирани
пред страшното "Засвириха ми два
ковани рога и два нековани"...
Кой тези горди думи изкова?
Да пее в робство кой намери сили?
Попитайте зелената трева
над братските безименни
могили!
Не чувате ли - песента живей.
Повярвайте във песента - и пейте!
Събудените устни на Орфей
да са отново в златните ни флейти.
Във себе си да търсиме гласа -
най-първия - да бъдеме Поети!
На щастието в светлата роса -
а не сълза, в очите ни
да свети!
Да пееме - ний имаме какво
със горди гласове да се възпява.
Под древното Орфеево дърво
да сме достойни за слова и слава...
Тревожна и щастлива, и добра,
да тръгне песента ни оживяла
на всички пратя по съдба сестра...
планетата е светлата и
зала!
*** Най-после ний, сърце... ***
Най-после ний, сърце,
сме в центъра на лятото,
в самата му сърцевина -
след толкова прекрасни поражения.
На лятото - единствената ми победа -
в центъра сме ний, сърце...
И падаме връз пясъка
сред часовете вцепененин - в светлата
вибрация на часовете... Господи.
И как излита Ангела на моето
опитомено отчаяние... Усмихва се,
изпълва паметта ми с милосърдие.
Най-после победихме ний -
спасени сме.
Насреща ни е лятото - и залива
с триъгълните си криле...
Спасени сме!
*** Балада за България ***
България във тихата дъга
над жълтите поля с червени макове,
България във моята тъга
зад тъмните стъкла на всички влакове.
България
по тъмните бразди на всяка равнина.
България
във светлите гърди на моята жена.
България по тъмните крила
на тпиците, от зимата прокудени.
България по светлите чела
на всички пеещи и всички влюбени.
По всички, всички стародавни пътища
България.
Бавно вървяха
в пътища тесни
с детска уплаха
твоите песни.
Тъжни девици
в късни седянки,
бивши войници,
слепи, шармантки
като по книга
ги пяха жално...
Песни ли? Стига!
Ти беше гладна.
От болка - черна,
от мъка - свята,
вдовицо верна
на Караджата...
И твойта мъка,
дълго люляна,
изпъна лъка.
Народът стана
из минни кули,
из ниви гъсти,
със медни скули
и силни пръсти
хвърли в борбата
той свойте сили,
пося земята
с братски могили
и те прегърна
като закрила...
Всичко ти върна -
вяра и сила.
Сега, когато
люлей в балкана
твоето лято
златна камбана,
то се надвеси -
горда родилка -
и ми донесе
в пъстра престилка
мъдрото детство
на свободата
като наследство
от Караджата...
България по малките слънца
на поздрави и възпоминания.
България във кротките сърца
на всички честни в своите желания.
България измедната тръба на всяка веселба.
България
във моята съдба и вашата съдба.
България по сините крила
на дни и нощи, радостно събудени.
България по мъжките тела
на мойте стихове, безумно влюбени...
По всички, всички устремени пътища
България!
*** Бюстове ***
Бюстовете стари.
Бюстовете строги.
Били байрактари.
Били воеводи.
Винаги на стреме,
винаги с паласки,
нямали са време
за жени и ласки.
А смъртта е била,
а смъртта е бдяла,
годеница мила,
годеница бяла.
Затова по тъмно
в мрака на лицата
има нещо скръбно,
има нещо свято.
*** Пощальонът на щастието ***
Понякога животът ми престава
да се завръща и да заминава.
Поняка животът ми престава
да ме събира и да ме раздава.
Живота ми понякога престава да ме отделя и да ме сродява
с дървета, с птици, с хора. И тогава,
когато е най-страшното, тогава
той - пътя във душата ми изгрява,
изправя се и тръгва със такава
усмивка, че луната избледнява,
и всичко избледнява,
и всичко избледнява -
засиява
в усмивката му цялата планета...
И аз отново тръгвам в песента
с момичетата, с тънките момчета -
най-хубавите на света.
Вий помните ли името ми? Помня,
че всички ние бяхме с имена.
Но аз не помня тежестта огромна
на тъмнина, тъга и светлина...
Не помня на лицата ни чертите,
на думите ни сините искри.
Най-близките не помня, най-добрите,
най-светлите, най-първите дори.
Не се сърдете вий. Какво да правя?
Аз ще забравя малките неща.
Но няма никога да ви забравя -
най-хубавите на света.
Аз няма да забравя песента ви,
с която вий вървяхте призори.
Как неусетно пътя се изправи -
единственият може би...
Вий гледахте как той се устремява
и блясъка на бледите звезди
ръцете си на млечния подава
и той целува вашите следи...
И после си отидохме. Престана
да съществува нашата тръба.
Но в планината пътя си остана,
за да споделя простата съдба
на всичките си братя по зебята.
И нашата съдба да сподели.
Той не напусна никога селата,
а цялвата земя обиколи.
Вървяхме ний и той в нощта вървеше.
С нас падаше и с нас сега върви.
С най-силния в Добруджа ореше -
заплиташе се в острите треви.
С най-нежния той свиреше във Прага
и струните му радваха града.
В Австралия с най-смешния избяга -
в нощта под евкалиптите рида.
И ме разтърсва с тъмните си тръпки.
И аз мълча под свойте стихове.
И ще умра от стъпки, стъпки, стъпки...
А някакви далечни гласове:
Вода - крещяха някъде във тъмното.
Вода - крещяха някъде от стръмното.
Вода - и аз отново съм
най-малкия, отново най-любимия.
Отново се катеря на пътеката
във сянката дълбока на дърветата.
Джуджетата отново ми се смееха
и гущерите името ми пееха.
А гласовете бавно приближаваха,
издигаха се и полека падаха
върху ми и изчезваха джуджетата
и гущерите, птиците, дърветата...
И ме изпълва грижата - огромната -
да издържа, да не изпусна стомната.
Да занеса на викащите стомната...
Да заблести в ръцете им бронизирани
подобна на сърцата стилизирани,
подобна на сърцата по дърветата,
изрязвани несръчно от момчетата.
Вий помните ли? Няма да забравя
последния от дните ни... Деня
внезапно ме събуди със такава
невероятна плътна тишина...
Защо не ме събудихте? Аз помня
в очите ми небето натежа.
И се пробуди веселата стомна
в сърцето ми, което възмъжа.
Изострено - лицето ми разкъса
блуждаещите горски ветрове
и аз се втурнах по пътеката
към вашите далечни гласове.
Момичетата първи ме видяха.
Най-близкото смутено се засмя.
И ми подаде пъстрата уплаха,
купчината на първите писма
в последния от дните ни. Мълчаха
момичетата в странния покой.
И думите в дланта ми оживяха -
о, скъпи мой, любими, мили мой...
И полетяха тежките дървета
насреща ми със птича лекота.
Очакваха ме тънките момчета -
най-хубавите на света.
Аз бягах да им отнеса писмата
по-бързо и с такава бързина
тъй бягах, че подминах планината
и се намерих в друга планина.
Пробягах с нозете неуморни
тринадесет зелени планини,
тринадесет години и любими
тринадесет разплакани жени...
Най-после се превиха уморени
големите ми прашни колена...
Докоснах се със пръсти изумени -
наоколо ми беше тъмнина.
- Къде съм аз?
И виждам се във кръчма,
под някаква луна луминесцентна
с купчина нераздадени писма.
И отново скачам във трамваите
и мисля си дали ще ме познаете.
Отново ще крещя по телефоните,
по домофоните, по микрофоните...
В заводите ще вляза в кабинетите,
зад оксижените и зад предметите,
на портиерите ще стъпча марките
и ще прегазя бързо секретарките,
ще ви намеря и ще съм най-силния,
най-малкия отново, най-любимия...
С хиляда ключове да са заключени
и с хиляда кучета закучени
вратите на сърцата ви и къщите,
ще вляза аз преди да се намръщите
и ще ви търся с весели усилия
по име и презиме и фамилия...
*** Стихотворение ***
Аз помня - свиреше брега
като тръба, сияйно медна.
Сбогувахме се без тъга,
целувката ни бе последна.
И ти отплува от брега.
И стана ти в далечината
вълна в прозрачната вълна
и светлина - във светлината.
*** Балада за човека с откраднатото лице ***
Аз съм скулптора и става злато
глината във моите ръце.
Всеки като зима или лято
ми донесе своето лице.
Идваха при мене мълчаливо
старци и младежи, и деца.
Идваха с лица и настойчиво
искаха по-хубави лица.
Щедростта ми беше справедлива
и не беше глупава мълва.
Правех за една черта красива
по-красива цялата глава.
И съдбата беше много лека -
лека лодка в моите ръце.
Докато дойде в дома човека
с пустото откраднато лице.
И във изгрева с блясъци морави
той смути мойта силна ръка:
- Направете лицето ми, моля ви! -
Ах, лицето ви! Точно така!
А помня върху градската ни сцена
го гледахме с усмивка озарена
в Ромео с роза, в Карлос със рапира
и плачехме, когато той умира...
Възкръсваше ли, хвърляхме цветя,
а бяхме много бедни за цветя
и в стихналата зала като слепи
с ликуващи очи и пълни шепи
разграбвахме, горещи, жадни, диви,
лицето му и ставахме красиви.
И свършваше ли всичко, заслепени
и възхитени, и опиянени,
се блъскахме в широката врата
като щастливи някакви разбойници
и бавно ни превръщаше нощта
в щастливи или страдащи любовници.
А той във свойта задкулисна клетка
захвърляше разкошната наметка
и с нервни пръсти вдигаше отново
на свойте къдри сивото олово.
Докато с безпределна яснота
в една зора, събудила света,
когато ярко слънцето червено
изгряваше като новородено -
едно голямо, страшно огледало
му отрази лицето, жалко-бяло...
Той в него като в стъпкано огнище
потърси болка, не намери нищо.
Целуна само малката ръка
на портиерката с очи засветили
и тръгна с треперящите крака
на всички детронирани владетели.
И във изгрева с блясъци морави
той смути мойта силна ръка:
- Направете лицето ми, моля ви! -
Ах, лицето ви? Точно така!
Той остана и строго зачака.
Беше странно и страшно това.
Беше страшно, дори се разплака
една каменна детска глава.
Аз изтръпнах, попитах къде е
вашето истинско, живо лице?
И не знаех дали той се смее,
или плаче, отпуснал ръце.
Питах тихо, а после безумно
закрещях и заблъсках стени.
И тогава се втурнаха шумно
много хора, мъже и жени.
Всеки върна по-кротко от птица
най-красивата своя черта
и от камъка мойта десница
едно живо лице очерта...
Заблестя във добрата усмивка
вдъхновената горда уста.
С катедрално красива извивка
се издигна челото в нощта.
И лицето му стана така, че
би могло да говори дори,
да се смее, да вика, да плаче,
да угасва и пак да гори.
*** Балада за момичето от японската ваза ***
На Иван Теофилов
Може би се мислеше излишна
тази ваза, купена отдавна.
Затова под цъфналата вишна
винаги мълчи, почти печална,
малката японка - златна щриха
в синьото небе на тази ваза.
И не каза тя защо е тиха,
как се казва никога не каза.
Как се казва? Може би Ирина?
Името не й прилича. Ана?
Вчера Ана с някого замина
и сега безименна остана
малката японка - златна щриха
в синьото небе на тази ваза.
Само в здрача със походка тиха
тя напуща свойта стройна ваза,
и полита боса, с голо рамо,
към пропуканото огледало
удвоило за минута само
крехкото й златносиньо тяло.
Тя се гледа, може би се радва,
както всяко хубаво момиче.
"Затвори очите си! - ми казва -
и недей през пръстите наднича!"
После слага в длани затрептели
нежните си скули и тогава
както всички жълти, черни, бели
и самотни странници запява...
Някога и аз не бях сама.
И не искам аз да съм сама.
Да се върна искам, да се върна.
Моля те, върни ме у дома.
Да се върна в моето селце,
във което чакащи деня
всички хора имаха ръце
и ръцете имаха земя.
Да се върна с белите вълни,
край които къщите-слънца
всички хора имаха жени
и жените имаха деца.
Да се върна в топлата бразда,
по която рано призори
облакът ни носеше дъжда
и дъждът ни правеше добри.
Някога и аз не бяха сама
и не искам аз да съм сама.
Да се върна искам, да се върна,
моля те, върни ме у дома.
Малка сестро, колко си наивна.
Не плачи! Защо сега посърна?
Мога да ти купя златна гривна,
но дома не мога да те върна.
Искай друго. Всичко ще направя,
но това недей, недей ми иска.
Страшно е дори да си представя
урагана, който ще притиска
крехкото ти тяло до стъблата
вишневите, с плодове отровни
пръстите ти, галещи децата
с погледи умиращо оловни,
дрехата ти пълна с мъртви птици,
с мрътви риби дрехата ти нежна,
смъквана от чуждите войници
и накрая стъпкана небрежно...
Остани! Аз зорко ще те пазя,
ти си крехка, колкото красива,
ти си много слаба за омраза.
Любовта дори ще те убие.
Остани такава, златносиня
и въздушна като морска пяна.
И какво, че Ана си замина.
Нека си Мария вместо Ана
в тази ваза, синята, където
ти си вечно двадесетгодишна...
Само тука е добро небето
и невинна цъфналата вишна.
*** Прилича ти старинната прическа... ***
Прилича ти старинната прическа.
Прилича ти, като че ли ме гледа
тракийката от приказната фреска,
направена от влюбени прадеди.
О, ще изрежа на скалата сива
главата ти, косите разпилени...
Да знаят колко си била красива
жените неродени.
*** Венецианска нощ ***
Замлъкнаха флигорните, замлъкна
последното танго със барабана
и в тишината дълго ръкопляска
на хората и песните морето.
А хората танцуваха, звучеше
в сърцата друга музика, по-властна.
Очите се целуваха по-тъмни,
по-зрели и по-страстни от морето.
И всички бяха толкова достъпни.
И всички бяха толкова красиви.
Заченатите във такива нощи
ще са поети, влюбени в морето.
А върху всички с лунната си маска
блестеше светла, светла, просто бяла
нощта бургаска, ах, нощта бургаска,
наречена сега венецианска нощ.
А нямаше в градината канали
с таинствена гондола, във която
една маркиза сменя свойта дреха
със дъщерята на гондолиера.
А нямаше в градината канали
с тайнствена тераса, на която
маркизът сменя своята маркиза
със дъщерята на гондолиера.
А нямаше в градината канали
с таинствена китара, над която
бръснарят на маркиза заридава
по дъщерята на гондолиера.
Като мъниста крехката мозайка
от хубави жени със леки дрехи,
със глезени в перлонови сандали
и с китки, по които светлината
блестеше златна в бронзовите гривни.
Остана само ти. Ах, ти остана
във мекото гнездо на мойте мисли
като голяма мълчалива птица
и досега непипната със пръсти.
Ти ми донесе веселата вяра
във приказките и във чудесата.
Аз няма да се чудя, ако видя
как роклята ти цяла се побира
в кафявата черупка на бадема.
Как вместо думи на плътните ти устни
изпълват мойте шепи със червени
и бели, снежнобели карамфили...
Или как бягаш с вятъра, тъй както
избяга преди малко и от мене.
Но моето сърце не вика тъжно
и няма нищо тъжно в мойте стъпки.
Единствено високо във фонтана
една пленена, златна каракуда
тъгуваше с окървавени перки
по писаната люлка на морето.
И аз вървя, и тъмните дървета
ми казват, че отново ще те срещна.
С усмивка аз се мъча да отгатна
коя си ти, какво е твойто име...
Насреща ми полека заблестяха
дошлите тука простосмъртни хора,
стругари и рибари, и монтьори,
и боцмани, дори на карнавала
не скриваха лицата си със маски.
Приятели се срещаха, звънтяха
като кампани чашите с мастика.
Припомняха си младостта, пълзяха
по призрачните пътища на фронта.
Съпругите не слушаха, навярно
са слушали това хиляда пъти
и гледаха с унесена усмивка
танцуващите двадесетгодишни.
Наблизо си играеха децата.
Най-малкото си търсеше балона.
О, вятърът, момченце, го открадна,
за да зарадва може би морето.
И ще ви кажа, нямаше частица
венецианска или флорентинска
в земята и звездите, и в морето,
в нощта, която беше само наша.
Замлъкнаха флигорните, замлъкна
последното танго със барабана
и може би напразно ръкопляска,
за да ядоса вятъра морето.
И всички си отидоха. Потръпна
градината, внезапно опустяла.
И аз останах сам, и тишината
ме отрезви със весела плесница,
която разпиля дълбоко в мене
в пристанището корабните мачти -
звънтящите, свещени обелиски
на моето гълъбооко детство.
В една такава нощ, венецианска,
едно момиче много преди тебе
с уплашен целувка го прогони.
И то избяга, кроткото ми детство,
във корабните трюмове избяга
и плъхове с рубинени зеници
му носеха откраднати сухари.
Потърсиш ли ти детството ми, трябва
да дойдеш с мене долу, в Атлантида.
Сега вървя, докосва ме морето,
като преди вълнува ме морето, но никъде не искам да отида.
Сърцето ми узря във тази малка
страна на дъбове и на надежди
и силните й хора, моите братя,
ме викат с гласове, призивно-стройни...
О, те ме чакаха като водата
и като хляба. Нека са спокойни.
*** Малка балада ***
Колко птици, о, не бяха птици
песните на майките ни клети,
в черни нощи раждали войници,
в бели нощи раждали поети.
Колко птици, гълъби ли бели?
Гарвани ли черни? Колко птици
в мислите ми ненадейно спрели
като в тъмни дъбови лестници...
*** Убива ме такава пустота... ***
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.
*** Изстрелът в нощта... ***
Изстрелът в нощта, която пада,
се уплашва, дълго не звучи.
И беглецът спира, бавно ляга
по колене, после по очи.
Твоята ръка ли беше брадва,
моята ли - кой ще разбере.
А човекът падна, значи, трябва
да умре.
И ние отминаваме далече,
и само който във нощта лежи,
говори, че кръвта на враговете
не тежи.
О, тя тежи, тежи като земята,
но ний вървим с пресъхнали гърди,
спасили любовта и свободата
за този, който вече се роди.
*** В двора на Караджата ***
Земята го прибра и гроб му стана.
А тука го родиха на тревата
две борчета - два сини ятагана.
И моят вик: - Къде е Караджата?
Защото още има по земята -
коне, зацвилили за мъжки колене,
ками, заплакали за мъжки длани,
глави, презрели свойте рамене,
и страшни думи, в нощи изковани.
Защото не умира Караджата.
*** Балада за себе си след заминаването на Мария ***
Навярно мойте пръсти са студени,
но аз не мога вече да ги стопля.
Когато се събудя, ще си вече
заминала... Когато се събудя,
ще трябват много дни, за да си върна
лицето на света около мене -
на всички близки хора аромата -
сега не ми е нужна любовта им.
Като кама, забита във земята,
ще прозвъни самотното ми тяло.
И само любовта със силни длани
отново тъжната кама ще вдигне.
И аз отново страстно ще се врежа
в плътта на дните светли или тъмни.
Ще ме вълнува всяка нова среща
с цветя и птици, с хора и дървета.
Ще ме разплаква всяка чужда болка,
а всяко чуждо щастие внезапно
ще ми напомня бързите ти стъпки,
докато неусетно те забравя...
И аз ще се събудя. Ще потъна
в уханната вода на свойте нощи.
Небето - ярколюспесто - ще падне
във чашата ми като златна риба.
На своите приятели отново
ще подаря най-светлите си думи
и ще се смея, ще кънти в гласа ми
онази властна радост, че живея.
Жените ще минават с пъстри дрехи
и в бяло, ах, цветът на тишината,
една жена ще ме докосне кротко -
ще каже, че е мислила за мене...
Коя е тя? Къде е тя? Не зная!
Аз само зная, че дълбоко в мене
остана любовта, навярно утре
отново ще се влюбя. Трябва всички
да сме безумно влюбени, тогава
като децата мислиме красиво,
сънуваме звезди, говорим дълго
с дърветата като с любими хора.
Аз ще живея! Ще живея, както
човешката ми жажда повелява,
и всеки има право да осъжда
или приветства моите желания.
Аз няма да броя като монети
минаващите дни, ще правя нещо
не само да се храня, а да бъда
в приятелството на добрите хора.
И заедно със всички непрестанно
аз ще се боря със живота, който
ни ражда за любов, а после страшно
враждува с любовта. Ще пазя само,
ще пазя само своята усмивка,
готова да прегърне всички хора.
Когато я изгубя, ще потърся
в нощта отново своите приятели.
И ще мълчиме. Светлината звездна
ще ни притисне като златна плоча.
Ще каже някой, че не сме по-мъдри,
а просто, че сме деца. Тогава
случайна птица или само сянка
на прелетяла много ниско птица
ще възкреси едно червено слънце -
ах, веселото слънце в Анхиало.
Отново ще потръпна като в треска
при допира на твойта бяла дреха,
а в сенчестите улици отново
ще се разперят малките прозорци.
Плетачките на мрежи ще ни гледат,
ще се усмихват старите рибари,
ще се забравят - гларуса отново
ще налети и риба ще открадне.
Но ние ще вървиме много бързо
към пясъка, където ще изплува
като с голяма баладична лодка
една луна, която ще ми върне
и синьото море, от обещания излято.
И скромните цветя, възпяващи пръстта.
И птиците, отнесли двадесет и петото ми лято
далече някъде, далече някъдена края на света.
*** Елегия I ***
Умра ли, къщата ще стане пуста,
умра ли, къщата ще стане няма
и ще извика мама, ще почувства,
че ме няма.
И как тогава в къщата голяма
ще се усмихва мама, ще живее?
О, никога не казвайте на мама
синът къде е!
Тя няма да повярва, че земята
завинаги ще е прибрала
и на дърветата, и на цветята
ме е раздала.
Тя като сянка тихо ще излиза
и ще ви пита, няма да ви слуша,
видели ли сте бялата ми риза
по вода и суша.
*** Малка балада за голямата река ***
На Серафим Северняк
Реката свети, после потъмнява.
Реката има ласкава ръка.
И отминава, и не отминава -
навсякъде и винаги река.
От пролетта навярно, много бистри
изгряха в нея древните звезди
и рибите - детинските й мисли -
блестяха златни в сините води...
И всичко беше ново, по-огромно.
Аз дълго гледах тъмната вода
и можех вече ясно да си спомня
какво съм бил, преди да се родя.
*** Песента на цимбалиста ***
В малкото казино до морето,
до морето в малкото казино
идваха моряци отдалече,
за да пият свойта чаша вино.
Идваха приятели рибари,
весело посрещани от всички.
Идваха момичета, развяли
винаги измачкани полички,
със очи, добри като зората,
със ръце, като нощта лъчисти...
Всички ги посрещаше добрата
песничка на цимбалиста.
Той докосва струните игриви
и запява цялото казино.
И сега са много по красиви
всички думи за любов и вино.
И сега са много по-приятни
всички хора, някога противни.
Слушаха момичетата, златни
заблестяха бронзовите гривни...
И на края - всички възхитени,
в груби ризи, в смачкани полички,
мислеха: "Той свиреше за мене!"
А той - свиреше за всички.
*** Изпълкомът заседава ***
Щастливи са родените за тебе,
революцийо, и нека са щастливи!
За щастието на човека трябва
сега да се живее на земята...
Като че беше вчера. На площада,
на мястото на черните паради
и белите молебени, където
си сменяха местата геренала
с владиката във името на Бога
и в името на царя, на площада
тълпата, занемяла, се разкъса
като от мощно рало разорана
и ти премина, вече победила,
и ти премина, много по-достъпна
за хората, които те приеха
като надежда и като присъда.
Тогава, помня, почна гроздобера
по пясъчните хълмове и първи
посрещнаха изгряващото слънце
забързалите тютюноберачки...
Изсъхналите пътища звънтяха
под конските копита като златни
и слънчогледа влюбено докосна
с юношеската си глава земята,
която, както каза ти, любима,
принадлежи от днеска на народа.
И ти вървеше, крачеха до теб
сурово пъртизанските отряди.
Залитаха разплащани до тебе
лежалите за тебе във затвора.
И ти им върна детските усмивки,
откраднатата светлина им върна.
Целуна бавно кървавите устни
на младите си мъртви годеници
и вдигнала глава, поведе бързо
петима души, всичко издържали,
въведе ги във залата с прозорци,
почупени от изстрелите, после
с портрета на царицата избърна
надве-натри лакираната маса
и бавно на стълбището излязла,
лице с лице с нещастни и щастливи,
извика властно, свила тъмни устни:
- По-тихо! Изпълкома заседава.
Петнадесет години оттогава
денят изгрява и денят замръква.
Растеше бързо нашата държава.
Сънуваше в града си свойта жътва.
- По-тихо! Изпълкома заседава -
прошепва портиерката и в мене
като вълна отново се надига
тревогата на първата година...
Пристигнали в селата потъмнели,
във клубовете - бивши кафенета -
говореха от съмнало до тъмно
дошлите вече млади агрономи,
потиснатите селяни мълчаха
като дървета в залата студена.
Мъжете бавно сваляха касети
и бързо се извръщаха жените.
Докладчика гореше, комуниста
примесваше в едно мечти и цифри,
а те, които вярваха в легенди,
не вярваха на неговите думи.
Аз няма да ги укоря, аз няма
да им напомня първата си болка -
от векове ги смазваше лъжата
на облака, земята и човека...
Най-бедните, пристигнали най-рано,
ги слушаха с унесена усмивка.
Разтърсваше ги със библейска сила
една сега забравена брошура.
И в утрото след тази много дълга,
най-дълга от безсънните им нощи,
най-бедните подкарваха с камшика
конете си към общите обори...
Усмихваха се малко колебливо,
несръчно се шегуваха, нестройно
замлъкваха, когато бригадира
като на сватба викаше високо.
Ах, бригадира - веселяка, - който
сънуваше във глухата си къща
с една жестоко сдържана въздишка
големите очи на свойта крава.
А майките ни, рано остарели,
сънуваха хамбарите задръстени.
По пръстите, отдавна изтънели,
се свличаха венчалните им пръстени.
И дълго във нощта, студено строга,
изписани лица върху прозореца,
ни чакаха с голямата тревога
на свойта тъжна, смешна Богородица.
А ние не разбирахме тъгата.
Шестнадесетгодишни птици-волници,
мечтаехме, загледани в дъгата,
за тракторите, като за любовници.
И първата машина много стара
възседнахме с такива песни пламенни,
че конника в скалите на Мадара
ни се усмихна с устните си каменни.
Но ние го отминахме в зората
и влюбени, и радостни, и сигурни,
разкъсвахме свободно на земята
веригата от закрещели синори.
Петнадесет години оттогава
денят изгрява и денят замръква.
Растеше бързо нашата държава.
Сънуваше в глада си свойта жътва.
- По-тихо! Изпълкома заседава-
прошепва портиерката и в мене
като звезда красиво засиява
една жена със устремени вежди.
А във деня на твоята победа
тя, дъщерята на жетваря, хвърли
буквара си върху земята, плахо
до тебе, революцийо, дотича...
А вятъра люлееше приспивно
вечерната земя подобно люлка.
Тя те погледна, вдигнала свенливо
главата си на тъжна пепеляшка,
и още по-свенливо те помоли
за някакво случайно огледало.
Учудена, ти бързо го подаде
и малката, присвила плътно устни,
се гледа дълго, после се разплака -
тя искаше на тебе да прилича.
А ти, смутена, бавно се приведе,
буквара й на скутите положи,
усмихна се за да й бъде светло,
и малката унесено засрича...
А в пролетните утрини земята -
пробудената - пак си беше същата.
Летяха птици, бликаха цветята
и облаците страстно се прегръщаха.
Светкавиците весело звънтяха
и плахо слънчогледите откликваха.
Под дъбовата тъмносиня стряха
внезапно нови извори избликваха.
А селяните гледаха звездите -
зелените - високо извисените.
И легнали отново във браздите,
ах, вечните легла на уморените,
загръщаха се като в ямурлуци
с издишването на добрите волове.
Като преди започваха с юмруци
и свършваха с прегръдки свойте спорове.
И въпреки че беше много тежко
и нечовешка тази суша яростна,
печалната усмивка на Андрешко
със всяка крачка ставаше по-радостна...
И вечна, под дърветата разлистени,
земята пак ликуваше в мискетите,
непостижима с простите си истини
за влюбените във света - поетите.
Петнадесет години оттогава
денят изгрява и денят замръква.
Растеше бързо нашата държава.
Сънуваше в глада си свойта жътва.
- По-тихо! Изпълкома заседава-
прошепва портиерката, която
почти на пръсти бавно ме повежда
по дългите здрачени коридори.
Насядали по каменната стълба,
мъжете се отдръпнаха да мина.
В очите ни една дъга проблесна -
дълбокото ми сродство с тези хора.
А всичко беше в трескаво движение.
Врати гърмяха, бляскаха зениците.
Едно почти безумно напрежение,
защото зрели викаха пшениците.
Защото беше неговата жътва,
крещеше бригадира, който чака
три дълги дни и три по-дълги нощи
отдавна обещаните комбайни.
Една жена, навярно звеноводка,
и две жени, и три жени високо,
като че се надпяваха, крещяха-
да не забрави нещо бригадира.
А между всички крачеше човека-
другаря ни - със тази страшна дарба
да ни разсмива лудо и когато
шегата му звучи като присъда...
Той праща веднага кооператора,
за който няма правда във България,
да търси Санчо Панса - губернатора
на Баратария!
Безсилна, портиерката напразно
се молеше за тишина, шептеше.
Спокойни и нестройни, гласовете
се радваха на свойта звънка сила.
Тогава на една врата внезапно
една жена спокойно се изправи
и само със очи, като жетварка
смеха пожъна, говора пожъна -
настана тишина. И всеки скочи,
като че ли покълна, за да види
това небе - очите й блестящи,
красивите й устни, тези страстни
и горди устни, строго прозвънтели.
- По-тихо! Изпълкома заседава.
Най-после тука трябваше да дойда,
за да те срещна, бивша пепеляшко.
Аз няма да забравя твойте сълзи
върху едно войнишко огледало.
Изгуби ли го? Може би, когато
си бягала за влака? Или после,
след тези тежки изпити в рабфака?
Навярно от студентската ти чанта
е паднало случайно на земята.
Напразно си го търсила, аз вече
не мога да те различа от тази,
която ти го даде, на която
ти искаше напълно да приличаш...
Това са ти го казали навярно
и тъмните очи на мойте братя.
Под свойте строги, елегични стрехи
те като птица падали в леглата
и думите заспивали след тези
жестоки часове на всяка жътва.
Потомствени мечтатели - те вече
докосвали с ръце в такива нощи
изгряващите дни, в които няма
да бъде бреме грижата за хляба.
О, тези дни, в които ще престане
телата им земята да разплаква
и да отнема техните усмивки,
красивите им думи да поглъща.
И ти едва тогава си разбрала,
че твойта красота е тяхна сила.
По техните прозорци в ранно утро
си чукала. Те ставали отново
и тръгвали със твойте леки крачки
в полетата и чувствали дълбоко
как слънцето ревнува слънчогледа,
защото се извръща подир тебе.
А после дълго вънка от съвета
се блъсках с хора, весело затичали.
Излъчващите светлина дървета
ме взеха в свойте сенки коленичили.
И може би защото до врата
те гледах дълго със глава замаяна,
отново те видях във тъмнината
на юлското небе като изваяна
от мургавите облаци със дреха,
извезана от янтарни съзвездия,
и чух гласа ти не като утеха,
а дълго чакано възмездие
да пада върху пустите съмнения
и огорчения,
и озлобления.
Да пада върху всяко колебание
и равнодушие,
и оправдание
на глухите,
на слепите,
на мъртвите -
о, този глас със яснота камбанена:
- По-тихо! Изпълкома заседава.
Ах, нека заседава. Нека блясва
на думите му светлата феерия.
Във тази сграда изпълкома властва
и тронът му е моето доверие.
С речта му просто нека заповядва
на всички бедни гордата династия.
Една ли страшна и голяма брадва
се счупи в нашата мечта за щастие.
По-силна от смъртта, тя вече влиза
във къщите ни, още недовършени,
и бавно смъква варварската риза
от нашите души, жестоко кършени
във тези дни на кирки и куршуми...
А ний към други, по-човешки, тичаме.
Тогава само ще намерим думи,
за да си кажем колко се обичаме.
*** Септември ***
Изпълнени със прости истини,
вървяхме в първите зари,
жените - малко по-замислени,
мъжете - много по-добри.
Красиви в хладното изгряване,
с което идваше деня,
познали бавното узряване
на устни, слънце и земя,
ний слушахме как пее в златото
на ясеновите листа
дъжда - последния на лятото
и първия на есента.
*** Жетварят ***
Не вали. Престана с класовете
облака да разговаря.
Мъдри и не мъдри, отстъпете,
посрещнете моя брат, жетваря.
Той върви - жениха на земята,
зрялата, която чака сърпа.
Върху раменете му дъгата
затрептя като сватбарска кърпа...
И отново слънцето разгаря
на небето зреещо венеца...
Аз вървя три стъпки след жетваря
с древната цигулка на щуреца
да му свиря, леко да му бъде.
*** Облакът ***
Нека го примамва океана
със безкрайността на синевата.
Като нещо скъпо, обещано
облакът се връща на земята
да разкаже тихо на дървото,
на тревата и на планината
страшната съдба да си високо
помежду небето и земята.
*** Възхвала на думите ***
На Тома Бинчев
Вий идвате с лица от звук - обичам
лицата ви - живота ви голям!
Приемам ви и смело ви изричам -
не искам в този свят да бъда сам!
Не искам да съм мъртъв - не забравям
чудесния ви звук, и цвят, и вкус!
И питам аз - със всички разговарям
и всички ме израчат наизуст...
Аз разговарям - думите напират -
с предмети и животни... Зная аз,
че птиците най-ясно ме разбират,
но нямат думи те във своя глас!
Прекрасни думи - Маса! Стол! Театър!
Прозорец! Свобода! Бургас! Готов!
България! Живот... Живот! И вятър!
И милост! Дон Кихот! Здравей! Любов!
Любов! И скръб! Любов... Аз се забравям
на думите в сияещия дъжд -
задъхвам се, изчезвам, полудявам -
не зная кой съм аз - но изведнъж
се вдига от асфалтовия хаос
човешкото ми име - моя знак -
и аз отново съм във свойта цялост! -
спасен съм - и отново в нечий влак!
Вий идвате с лица от звук - с приличен,
с небрежен, с възхитителен и строг
живот и ритъм - толкова различен, -
но винаги с един-единствен Бог!
*** Наистина ли си отива лятото... ***
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
*** На майка ми ***
Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорцити й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратити й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освожавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцаваа ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.
*** На баща ми ***
В Бургас -
на края на града,
в Бургас -
ний, бежанците, някога живеехме.
Във събота ни идваха роднините.
Жените се отделяха във стаята -
на стълбите оставаха бащите ни
и слушаха със някакво смирение
безкрайните напеви на най-старите...
А старите говореха особено
и думите им вечно ни разсмиваха,
защото не приличаха на думите,
които ний четяхме във букварите...
О, старите говореха особено.
Живееха, по-точно, не живееха -
безшумно съществуваха с дърветата,
с конете и ралата, и каруците.
Навярно са забравили от бързане,
уплаха и безумие душите си
в далечните невероятни краища
с далечни и ухаещи названия -
с ухаещи далечни планини,
с ухаещи далечни долини
и сребърни реки
със златни
риби.
Ний, младите, не слушахме - тежаха ни,
омръзваха ни думите на старите...
Априлската възбуда ни влудяваше.
Примамваше ни веселата ябълка.
На клоните й мятахме въжетата
и люлките ни мятаха до слънцето,
което ний докосвахме с главите си...
А старите ни гледаха със някакво
ухаещо, далечно отчаяние
и казваха, че само ние, малките,
умееме да скачаме до слънцето,
защото ние, малките, не Знаем.
Не Помним... Не можем да си Спомним.
В Бургас -
на края на Бургас...
В Бургас
ний - бежанците - някога живеехме...
Събирахме се ний хиляда Тракии,
хиляда Македонии - и няколко
жестоко-маларични Беломория
ни хранеха със рибата на Черното
и своето,
и чуждото
море.
*** На сина ми ***
И ще тръгнем ний из планината.
И ще се изгубим във гората.
И ще си припомня имената
на дърветата и на цветята,
на тревите, птиците -
на всичко.
Аз не мога. Ти бъди дете.
И побързай. Забрави баща си.
Старата гора ще те вплете
в себе си, в езика си -
в смеха си.
Ще събуди после седемте
дългобради и добри джуджета...
Само ти бъди дете - и те
ще са твои - вярвай им, момчето ми.
И върви.
И вярвай,
и върви.
С мъдрите дървета се ръкувай.
Засвири със смешните треви.
С тъжните глухарчета танцувай.
Моите съвети забрави.
Слушай ти тревата милостива.
Слушай ти водата - и върви.
И събуждай всяка самодива.
И върви.
И вярвай,
и върви.
Докато се свечерят дърветата.
И изгреят - запламтят лалетата.
Целуни ръцете на джуджетата
и хвани ръката на пътеката -
ще те доведе при мене тя
и ще свети тя,
ще слуша тя...
Ти разказвай. Ти бъди Големия.
Помогни ми ти да дораста.
Ще напиша аз стихотворение...
И на тебе ще го посветя.
*** Възхвала на жените ***
Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота и думи -
узрял за вашата любов...
Срещу ми - с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън...
Как страшно светеха - и нежно -
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми - мощно -
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра - денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви - но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ
мъж!
Обичам ви - и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни -
тревистия ви тъмен глас!
Докрай - през всичките сезони
и възрасти... Ах, как блестят
коремите ви - златни брони
срещу самата моя смърт!
И всичко - дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост - дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят - и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен...
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно - спаси ме!
И вий - коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх... За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете - всичко ще призная -
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб -
мъж винаги... Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави... Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти... И да блестят
коремите ви - златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов...
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!
*** В бургаските покрайнини... ***
В бургаските покрайнини, където са тръстиките
посочени от вятъра, във къщата единствена
баща ми се завръща и престава майка ми
да се страхува - както винаги - от залеза.
В прозорците се утаява бавно залеза.
Червената му тишина изпълва стаята.
Баща ми се усмихва и изправя до прозореца.
Дърветата отсреща са добрите му приятели.
Под свойта Богородица присяда майка ми.
И двамата са хубави - по-хубави от всякога.
Навярно от годините... Не само от годините
лицата им - особено в очите - си приличаха.
И тъмно е... Сестра ми се завръща от училище.
Изпълва огледалото и гребена разсеяно
потъва във косите й... Косите й засветиха -
отблясъка им ляга по лицата на заспалите.
И брат ми се завръща... Само аз съм някъде.
Неумолимо някъде, но моето присъствие
е винаги във въздуха и съществува в техните
движения и сънища,
усмивки и мълчание...
Най-близките ми - целия съм в светлите им
погледи-
по-истински от мойто отражение в прозорците
на влаковете и огледалата на хотелите...
Ах, някога, когато се погледна в огледалото
и не позная себе си, ще се завърна сигурно
в бургаските покрайнини, във къщата единствена,
при хората единствени... И ще намеря себе си
във погледа на майка си... Ще се усмихна
и хубавите имена на моите приятели
подобно гларуси ще се заблъскат във прозореца.
И вярвайте - разсъмването ще е много хубаво.
Ще ме повикат първи майка ми и слънцето.
Ще се събудя с детското предчувствие за щастие.
Внезапното изтръпване на тялото ми мургаво
ще ми напомни за морето... И внезапно къщата
единствена - със хората наистина единствени
ще ми омръзне дяволски, ще се отдръпне някъде...
Морето ще нахлуе във душата ми... И с някакво
сподавено безумие ще оседлая коня си.
Отново ще се впусна във великото пътуване
към щастие и слава, и усмивки, и приятели -
пътуване, единствено достойно за достойните
и истински мъже.
*** Пристанище I ***
Единствено в бургаското пристанище
живота ме изпълва с възхищение!
Движение на влакове по релсите -
издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми...
Гласът ми пропълзява по въжетата
и ужасява корабните плъхове!
Аз разковах сандъка с портокалите!
Наистина ли съществува Африка,
Америка, Австралия -
о, блясъци
в кристалите на каменните въглища!
Как искам да отида аз във Индия,
в Япония, в Италия -
навсякъде...
И никъде да не отида - никога
да не напусна своето пристанище!
...Ще изгоря във въздуха - а слънцето
ме вдига със металните си челюсти!
Към ноздрите ми се надига сярата!
Желязото във всичките си образи
отново ме притиска до ребрата си...
А корабите - толкова изтънчена
и женствена е формата им,
толкова
са благородни тънките им профили,
че ме изпълва тъмно отчаяние!
Но... колко са крисиви цветовете им!
И хорота по стълбите бамбукови!
Ръцете им се движат непрекъснато -
познати ми са всичките им жестове!
Речта им е дъжда по раменете ми.
И аз вървя в дъжда със удоволствои!
На всекиго разбирам аз езика му,
Почитам боговете му,
стараната му -
сърцете ми прилича на пристанище!
Пристанище, благодаря за твоето
пространство - за голямата ти работа,
в която и най-малките подробности
са пълни със огромно самочувствие!
Благодаря ти, весело движение!
Издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми,
открила и обикнала
света!
*** Пристанище II ***
Как ще забравя аз нощта - най-светлата,
най-дългата - в бургаското пристанище!
Сирените отекнаха
и в късата
неумолима светлина
завинаги
се врязахте в сърцето ми вий, кораби!
Вий, кораби, които се завръщате
във своите пристанища - обичам ви!
Но аз треперех... Но видях аз другите,
които са без никакво пристанище!
Но аз видях далечната флотилия -
как плуваха прекрасните й кораби!
Как бързаха - как светеше във въздуха
прекрасната им сребърна материя!
Те търсеха пристанище - но тесни са,
но са далечни нашите пристанища!
И аз се блъскам в гъстите проводници -
ще се разбият хубавите кораби!
И викам аз - да разшириме своето
пристанище, защото закъсняваме!
Със багери да изгребеме пясъка!
Да вдигнеме лагуните във въздуха!
Да бързаме със релсите - и с новите,
по-хубави и по-удобни складове!
Ще се разбият хубавите кораби!
Случайните им фосфорни отломъци
ще ни сразят със своята трагическа,
самотна красота...
Но ний да бързаме!
Да изградим най своето пристанище!
Да бъде то голямо и най-хубаво -
за да заслужим хляба си и въздуха!
Защото идват чаканите кораби
и виждам аз - и слушам имената им!
И формите им виждам аз във въздуха -
блестящата им сребърна материя!
Как бързат те - как плуват те отчаяно
и весело... И със какво доверие!
Какъв прекрасен свят лежи във техните
движения, усилия
и трюмове!
И ти и аз, и ти и аз - всички ний,
и всички ний сме техните пристанища!
*** България ***
Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си...
В прозорците живота ми приличаше
на истински - приличаше на щастие!
Но се разбиха в тъмното прозорците
и вятъра ти ми разкъса дрехите..
Студено ми е - приеми ме в своите
обятия на селска Богородица!
Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме
и помогни ми да не лъжа повече!
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшната магия на красивите
предмети и красивите подаръци...
Усмихвай се на масата ми дървена -
единствената маса на живота ми.
Не позволявай да умра - завинаги
да си запазя вярата в приятели...
Закриляй ми усмивката - помагай ми
да задържа до края добротата се!
И извади ме от кръга на многото
безименни жени - съпротивлявай се, -
за да заплача пред една-единствена
и майка тя да бъде на децата ми.
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшното приятелство на хората,
които те изгубиха - показвай ми
измамата на техните ласкателства, -
не ме убивай с тяхното признание!
Сближавай ме със болките си, вдигай ме
с ръцете на внезапните си радости,
аз ще докосна своите съзвездия -
ще ги положа тихо пред нозете ти.
И приеме ме - издържа ли дългото
пътуване към тебе, съхранявай ме
в унесените устни на децата си,
за да живея - да живея истински!
Не позволявай да умра -
сближавай ме
и отсега с дълбоките си корени,
със корените плахи на цветята си,
с дърветата си отсега сродявай ме,
за да не мисля за смъртта - без никаква
уплаха да се върна във земята си,
да й прекрача прага с облекчение
и да замлъкна в тихите обятия
на майка ми!
Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!
*** И нощите са стъклено студени... ***
На К.Павлов
И нощите са стъклено студени.
И въздуха не омагьозва никого.
Земята е сама за себе си.
Луната е сама за себе си.
И всички сме сами за себе си
във нощите на януари.
И струва ни се, че измислица -
чудесна и велика, но измислица -
са били и тревите,
и цветята,
и дърветата.
Във себе си е вгледано дървото.
Не вярвайте! Привидна е смъртта му.
И мъртвата му фигура, която
напомня пра-прастарите релефи
на пещерните хора е измамна...
Дървото е затворило очите си -
усмихва се във себе си дървото.
И мисли - непрекъснато работи
фантазията му, дълбоко скрита
в привидно овъглените му корени.
Дървото се усмихва. Не мислете,
че ни презира. Радва се дървото.
И мисли, че приличаме на него
по чистота, усилие и щастие...
Че някъде дълбоко в себе си,
където са големите ни корени,
ний вярваме по-силно и от него
в тревите и цветята, и дърветата...
*** Балада за Ромео и Жулиета ***
На Ц.Д.
1
Ромео пак поведе Жулиета
по старите си вкаменени дири.
В градините с премръзнали дървета
или потайно в тесните квъртири...
И в сенките на техните пердета
със устни, и от пламъци по-сини,
Ромео пак целува Жулиета
като преди, преди, преди
години!
2
В поледицата звънко потрепера
тополата... И всичко занемява!
- О, примавера! Белла, примавера -
виелицата ли сега запява?
Една прегръдка къса на перона!
Едно последно - "О, мисли за мене"!
И става цялата земя Верона,
потънала в невиждано цъфтене!
3
Ах, колко дълго, дълго сме живели
на сцената в различните спектакли!
Кога луминесцентните кристали
заместиха маслинените факли?
И ти - красива в техните сияния -
дойде при мене като от безкрая...
За щастие ли, или за страдания -
не зная!
4
Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,
защото става нещо страшно с мене.
В една следкарница със много хора
да седнеме, притиснали колене.
И с треперящи лакти върху кръга
на масата - с димящите кафета -
ще ти разкажа как Една излъга
сърцето ми, че била
Жулиета!
5
Приличахте си в устните - наверно
не си била целувана тогава.
В косите и канеленото черно
и досега не мога да забравя!
Два подписа благословиха брака!
|
Фотев
Фотев
