Училището продължава да бъде само “обучилище / Контакти / Споделено

Д-р Пламен Димитров: Училището в България продължава да бъде само “обучилище”

06 ноември 2006 | 06:25 | Фокус

Д-р Пламен Димитров, председател на Сдружението на психолозите в Република България пред Агенция “Фокус” за увеличаващите се случаи на детско насилие, необходимите институционални мерки за превенция на рисковите поведения при децата

Фокус: Д-р Димитров, защо ескалират случаите на брутално детско насилие?
Пламен Димитров: При децата се наблюдават същите причини, които се наблюдават в цялото общество - детското, училищното, семейното насилие са едни от формите на общуване, които са се настанили в обществения ни живот, в ежедневието.
Фокус: Как би могло да се избегне това и какви мерки трябва да се предприемат за ограничаване на насилието?
Пламен Димитров: Нужни са системни мерки. Трябва да се направи цялостна преоценка на начина, по който функционира българското училище, работата на учителския колектив, ролята на професионалните специалисти, особено на практическите психолози.
Фокус: Каква преоценка по-конкретно имате предвид?
Пламен Димитров: България трябва да влезе в час. Въпреки постоянните напомняния от страна на Професионалната гилдия на психолозите, за това, че образователната система продължава да игнорира психологическата наука, не се намират практически решения. Многократно сме внасяли проекти, програми, предлагания на модели за превенция на рискови поведения в училищата.
Статутът на педагогическия съветник и съдържанието, което има тази функция в момента в българското училище, трябва цялостно да бъдат преразгледани. В България до 1995 година имаше училищни психолози - тази мрежа беше разтурена. На мястото им бяха назначени случайни, които са по-скоро проекция на представите на директора, отколкото продукт на някаква научна, целесъобразна, подредена и методически обоснована дейност. Хората, които работят с децата, трябва да минат през оценка, атестация, подобна на тази, която фирмите правят, за да проверим дали имат качествата, знаят методиките, за да осъществяват превантивна и консултативна функция спрямо децата с рисково поведение.
Фокус: Има ли, според вас други проблеми свързани с българските деца и ученици, освен насилието?
Пламен Димитров Бих казал, че поведението насилие е само една малка част от проблемната картина на българското училище. Там се случват много други неща освен насилието, които са рискови поведения. Говоря за зависимости, говоря и за моделите на поведение, които усвояват от гледна точка на мислене за професията, говорим и за начините, по който се упражняват много важни възпитателни функции по отношение на такива неща, например като здравното поведение, поведението, свързано със сексуалното развитие. Всичко това е поставено в задната половина на списъка от приоритети на образователната система. Не се извежда на преден план детето с неговото психично, сексуално, човешко развитие. Училището за съжаление остава да бъде обучилище, предметното мислене е изцяло изместило ролята на възрастния, който отговорно се ангажира с процесите на израстване на младите хора. Говорим не просто за един учител по математика, български, история или география, а говорим за един възрастен, поел отговорност пред останалата част от обществото, за която отговорност са нужни компетенции, не просто в областта на предмета, а истинска психологическа и педагогическа подготовка, за да може да бъде отговорен възпитател или участник в процеса на развитие. Става дума за хора, които отговарят за социализационната среда, в която израстват децата. Тези хора трябва да са първо психолози, след това директори или предметни специалисти, които могат да дадат някакви знания, нужни за професионалното и интелектуалното развитие. Те трябва да са най-вече хора, които имат представа за емоционалното развитие на тези млади хора, за проблемите в тази възраст.
Фокус Д-р Димитров, напоследък се заговори за това, че българският учител няма самочувствието да възпитават децата. Има ли наистина такова нещо?
Пламен Димитров: Разбира се, че може да се повдигне въпросът за авторитета на учителя, за неговия социален статут, за заплатата му. И истината е, че нищо не се промени в тази стратегическа за справянето с проблемите област. Това, което министърът на образованието трябва да възложи като задача пред ведомството, е да се правят дълги години наред изследвания за понесените щети в българското образование и да се видят възможностите за компенсация на тези щети. В момента нещата просто са излезли от научен контрол. Трябва науката да се върне в училище.
Първият признак за това е въпросът какъв бюджет е отделен за психологически изследвания на учениците. Ние не знаем достатъчно за техния здравен и психически статус. За изследване на групите рискови поведения сред учениците не са направени никакви професионални, системни анализи, които да доведат до формиране на програмни линии, по които да се прави превенция на насилието. Всички тези неща отсъстват в стратегията за развитието на средното образование. Дори физическото развитие на децата не е системно анализирано, а се наблюдават проблеми с хипертония, психо-социални заболявания, огромен процент на затлъстяване сред децата. Имаме страшно много проблеми, които се наблюдават в младежка възраст, които не се третират от институциите. Вярно е, че имаме работеща Агенция за закрила на детето, но тя спира само най-фрапиращите случаи. Но нямаме ситуирана психологическа практика в училищата. Педагогическите съветници само на места са с необходимата подготовка, нямат методическа координация, практически няма назначен в МОН, който да отговаря за координацията на педагогическите съветници в училищата. Нас, психолозите, ни търсят само за кризисни интервенции, което е абсурдно като очакване. Човек, който е извадил пистолет в лицето на съученик, не може да бъде възпитан да не го прави, просто е твърде късно. За такива случаи просто не се осъществява превенция.
Фокус: Това обаче не е проблем само на системата на образованието и училищата. Не смятате ли, че цялото общество омаловажава този проблем? Къде са родителите?
Пламен Димитров: Ние, цялото общество, като че ли изпускаме важните теми. Първо, на преден план са излезли други приоритети като икономическото състояние на семейството. Вперени към този ориентиран към доходите и работата свят, родителите много често изтласкват на заден план децата и разчитат, че училището ще реши всички техни проблеми. От тази гледна точка възпитателските и родителските функции се конкурират директно с икономическата функция на семейството. Поради тази причина много от семействата в България не реализират първичната си функция, а тя е да се възпроизведе видът и да се дадат гаранции на индивидите от младото поколение, че ще имат пространство да продължат напред. Това е поведенчески модел - хората са направили под натиска на обстоятелствата, които приемат за значими, избори. Някои от тези избори са такива, че децата отиват на втори план и те, разбира се, го усещат и това отключва за тях един друг свят, в който трябва да организират поведението си по един различен от традиционния начин, съобразен с родителите, с авторитетите. Тези модели масово се подкрепят от училището, което също е деангажирано. Децата се оставят сами на себе си и могат да правят неща, които обществото не регламентира и не санкционира. Например в Америка ако сте под 21 години идеята да пиете бира в което и да е заведение е недопустима-там има контрол, а тук могат да се видят детски дискотеки в центъра на София, в които се търкалят по земята деца, упоени от алкохол.
Фокус: Рестриктивни мерки ли са нужни за превенция на детските рискови поведения или стриктни програми?
Пламен Димитров: Науката има много наблюдения за това как дадени поведения, които са рискови могат да бъдат предотвратени, за се помогне на човека, който е в риск да не стигне до крайности и да не понесе последици, които могат да бъдат необратими. Тази наука може да се използва на мястото на политиките, защото в момента и в социалната, и в образователната, и в много други области на политиката се правят по-скоро импулсивни или да ги нарека реактивни политики, а не базирани на доказателства и научен анализ. Тоест продължава старото парламентаристко представяне на административно-политически върхушки, където ако има научни специалисти, те обикновено вече са забравили за научните критерии. В момента науката е игнорирана като източник на модели за справяне с проблемите на обществото. Повече се говори за пренасяне на чужд опит, но този чужд опит не е възникнал някъде в административните папки, а е възникнал след системно изследване на място. Пример за това са възникващите проблеми по пътищата. Вместо да се изследват модели за справяне със ситуацията, веднага се въведоха санкции, глоби, за да се събират пари. Това обслужва административно-икономическите интереси на управляващите, а не е базирано на изследване на поведенчески модели, как например хората ще приемат едно по-отговорно шофиране, като норма на поведение. За това са нужни специални програми, а не отнемане на точки и наказания. В западните страни хората измислят начини, с които да стимулират и да награждават придържането към зрели поведения. Тоест ако трябва да го кажа направо тези, които коват законите, политиките и санкциите, имат нужда от консултации.
Галина ГИРГИНОВА