|
Мина три.
А в банята влязох около единадесет.
Четири часа ризувах фигурки по плочките и мислих.
И понеже един интересен варненец казва че осъзнаването на прост факт води до преосмисляне, то аз наблегнах на преосмислянето.
На преповтарянето на нещата, а не на изживяването им. На поредната защитна реакция. Или комплекс с наднормено тегло. (Моля от Младост да ме извиняват)
И видях че ценностната ми система вече се върти около мен, т.е. не е нужно да я преориентирам.
Че не "Обичай се повече" беше подходящо пожелание за рожден ден.
А "Спри да играеш". Или "Опитай се поне веднъж да уважаваш някого. Ако не можеш да обичаш."
И че не е нужно да друсам за да не ми пука за другите - вече не ми пука за тях.
Даже за тия, които ме обичат.
И че инстинкта ми за самосъхранение работи - пази ме перфектно от самия себе си, от емоциите ми, от вината и от поемането на отговорност.
И понеже не мога да възпроизведа отново натрошените спирали на мислите си, оставям генералния извод:
Такъв съм си. Защитни реакции, повдигане на рамене, многозначително покашляне и премълчаване. Даже да простите истини.
Образите, с които се сравнявах са си там, комплексите, страховете.
И ако приятен разговор може да завърши с усмивка, прегръдка, избягната целувка и думите "Ти не си смотан, просто леко объркан", то приносителя на думите може да липсва. Много.
И не съжалявам за нейните емоции, или че я е заболяло. Не, не съжалявам.
Плаках за моите. За себе си плаках, пак под душа, когато я срещнах. Знаех за повечето от проблемите си. Знаех за виенското колело, за тъмния облак. И не исках да страдам отново. Но печалния образ е най-чаровен. И за това избрах да страдам. От най-ранна детска възраст. Успях да преборя себе си толкова време. Успях да преборя и две хапчета екстази. НЕ ме ощастливиха, исках, но не можах да се преборя с повсеместната си защитна реакция. Пред осъзнаването на битието. Или още по-елементарно: на себе си.
И не, Евдокия, даже и да ми беше дала хапчето за щастие, нямаше да го взема.
И не, социопатия не се лекува.
И да, стоте години самота тепърва започват.
Само дето моите ще са си истински.
И да, искам да страдам, да се тръшкам, да разплитам чорапа си и да раздирам ръкава на ризата. Без публика. Или поне от следващия път без публика.
Надявам се че някой ден ще се науча да го праявя. Да страдам де.
И че след това ще мога да обичам.
И че ще премина през мрака в себе си. И ще оживея.
Сега зениците ми са големи...като на страха.
Защото мракът тепърва предстои.
Дерзание.
И защитни реакции.
И лутане.
И да, мисля само за себе си.
Защото вселената ми наистина е пъстра като детско топче.
Искаш ли да я видиш?
Вече знам че не.
Сбогом.
Ще ми липсваш.
По оня, моя си начин.
Защото това, което осъзнах, е че имам нужда от внимание.
Отчаяна нужда.
Ти беше внимателна.
Даже прекалено.
------------
Да си го начукам!
------------
Edit: Да, и да спра да преследвам хората по форумите, да ги замерям със стари техни реплики и да ги принуждавам да газят в моята кал.
И няма да мога да спра агресията си да атакува близките ми хора.
Ама стига толкова напразен анализ.
Вече не искам да спирам агресията.
Явно точно това е начина да остана истински сам.
Да премина през мрака. И да оживея. Някой ден.
Написах го и заради теб, и заради себе си.
За теб: защото някак не мога да ти простя. И защото тайничко се надявам да се смилиш. Да ме съжалиш. Да, знам, тъпо е и не е това начина.
Заради себе си: за надъхването и заради задържането на трагичния образ.
Ако ги нямаше тия две причини нямаше да пиша, нали?
А, да искам да събера малко внимание от случайните минувачи във форума.
Това е.
Неприспособимост.
Ще се лекувам, обещавам. На себе си.Редактирано от Kpokoдилчo на 18.08.06 04:28.
|
Кризи на растежа II
Кризи на растежа II
