И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от злато;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

1927 г.
(с) Атанас Далчев, СЪДБА




Не чувството в отчаяния лов
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов,
макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да й простят,
макар че от любов не се прощава.

В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден,
макар че от любов не се умира.

текста от песента Материя на Панайот Панайотов



Она зари не замечает
Сидит с поникшею главой
И на письмо не напирает
Своей печати вырезной.
Но, дверь тихонько отпирая,
Уж ей Филипьевна седая
Приносит на подносе чай.
"Пора, дитя мое, вставай;
Да ты, красавица, готова!
О пташка ранняя моя!
Вечор уж как боялась я!
Да, слава богу, ты здорова
Тоски ночной и следу нет,
Лицо твое как маков цвет."1



Тя взор не вдига
към стъклото,
не чувства утринния хлад
и не допира до писмото
гравирания си печат.
Вратата тихо се отваря,
Филипевна й проговаря,
държи в ръце подноса с чай;
"Детето ми, успа се май...
Та ти си будна,
моя птичко!
Как хубаво изглеждаш днес!
Пък аз се тъй боях нощес!
Но слава богу, мина всичко!
Лицето ти е свежо пак
като разцъфнал
полски мак.

Превод: Гр. Ленков