Чета тая тема и си мисля... за това какво бреме се превръщат родителите във времето, когато не сме зависими от тях... не чакаме да платят сметките ни или таксата в университета, нито пък да ни купят нови дрехи...
Това били големи дразнители...
Нямат право да се месят в живота на децата си, а го правят. Нахалници!
Нямат право да искат дребни услуги, а ахааааа зяпнат с уста да искат да им напишем нещо или пък да им правим прически! Наглеци! Мъ пъ кво?! Да не сме им задължени с нещо...
Нямат право да искат каквото е, дори... време - нашето скъпоценно временце. Времето, което можем да отделим за нашите си приятели, а не за тях - които ни карат да броим минутите с тях като загубено и да нервничим...
Така... Времето, когато родителите се превръщат в бреме. В някакви изкуфели старци, разчитащи на нас - децата им пораснали. А ние бързаме... дори само заради самото бързане и после... един хубав ден... подсмърчаме и се сополявим за това, че сме ги загубили тях - родителите наши...

За мен тази тема е направо отвратителна. Не самото й поставяне, а хода й... Колко е похвално да отвърнем лице, когато имат нужда от нас!
Кривото огледало.
Седи детенце и плаче за счупената си играчка. Родителските тела, гледайки отвисоко заключват, че това е дреболия и не се трогват... /Тук доста умни хора могат да направят коментар, че родителите не трябва да омаловажават елементите на детския свят, че трябва да са съпричасни и т.н. ред тинтири-минтири... Все вярни.../
Детенцето расте. Пък свие си гнезденце собствено. Пу-пу да не са му уроки кво е заето и забързано. Родителите остарели вече разчитат на него... за дреболии някакви си... /Тук отново умните хора ще се намесят и ще заобясняват, че все пак възрастните са си възрастни и като самостоятелни единици трябва да си циркулират в орбита, независеща от орбитата на отрочето... Ще кажат умните хора, но аз ще припомня примера по-горе - за омаловажавене на света на другия.../
Обичта е и грижа.
Кво значи: обичам родителите си, ама те ме разочароват? Не бяха ли същите небрежни и неорганизирани, когато промиваха раните на коленете ни? Не бяха ли същите, когато купуваха нови обувки за нас, а за себе си пропускаха?
Мъ ние можем да съдим, щото естествено сме идеалните деца! Загрижени, нежни, любеобвилни и разбиращи...


Кво ще направя аз...
Днес се наложи да съм на работа. Въпреки, че е събота... Връщам се в ок.15ч. Майка ми ме помоли да я подстрижа /привет Безсънна! Правя го от години просто, защото си... мога/. Отказах й, не защото бях уморена, бързах или просто заради идеята за съпротива. Просто защото майка ми изглежда прекрасно с прическата в момента. Мъ искала да изглежда още по-добре на 24-ти май... Ми ако това е глезотия?! Каприз? - Може. Но за нея си е важно. Може да отиде на фризьор - има време, но предпочита моите "услуги". Като четях тия драсканици в темата - на всички толкова заети самостоятелни хора - реших, че отивам утре с ножицата и ще, неще ще я подстрижа :). Поне това заслужава, заради това, че мен ме е глезила... Дори да е няква прищявка, защо да не поглезим родителите си... Докато можем. Струва ми се по-добро решение, отколкото изживяването като онеправдани дечица - дребни настъпани от живота хлебарчици... Докато можем. Докато грижите към родителите ни не са станали необходимост, жест на хуманност, грижи, от които зависи животът им...


_________________________________
Ту лоша, ту добра... ту и двете заедно.