Човек винаги трябва да търси смисъла в живота, иначе ще му е много тежко и ще понесе много скръб и печал си мисля аз. И когато един ден се опомни може да съжали, че е загубил много ценно време в лутането си между истината и лъжата, или по скоро в приемане на лъжата за истина.
И във връзка с това, което казвам се сещам за едно стихотворение, в потвърждение на горното:

ИСТОРИЯ

Имало двама приятели.
Единият страстно обичал живота
и виждал в него само красивото и доброто…
А другият, напротив, мразел живота
със всичките му недостатъци, злини и грозота.
Единият искал да живее,
а другият копнеел да умре.

Но скоро, много скоро
онзи, който искал да живее,
го застигнала смъртта.
И другият, който искал да умре, му завидял.
И завистта от ден на ден все повече
разяждала душата му,
годините минавали, животът му
все повече тежал,
но не искал да го остави…

На прага на смъртта
старецът мълвял: “Кой бях аз
и за какво бе всичко?
Животът ми отмина празен и ненужен…”
И в залеза на дните си –
едва тогава той прозрял,
че на човек не му е дадено да знае
колко ще живее,
че трябва просто да живее с Любовта,
обичайки Живота,
презирайки Смъртта.

Бъди себе си, открий себе си!