|
"влюбването те успокоява, само докато ти подклажда очакването че имаш шанс да правиш секс с обекта на влюбването"
Аз тука ще поспоря че не става дума за секс а за любов. Разликата е балкан. Всъщност, едни кавички.
А колкото до кавичките, някои цял живот не ги забелязват. И те са по-щастливи от онези, които ги забелязват твърде късно.
Хубаво е да си преживял истинско влюбване. Но много зависи какво се е случило след това. Особено ако чуеш реплика от типа "ти си прекалено емоционален за мен! " За една секунда ти става ясно че имаш насреща си кавички. А да си подведен никак не е приятно. Особено ако си отворил храма на Любовта си за този човек.
Та сега пред мен е открит въпроса мога ли да ги махна аз вече тия кавички от себе си някога ?
Вероятно отговора е не.
Еми, проблема с "влюбването" е решен. Любовта е мъртва. Да живее обичта. Онова малко скромно братче на Любовта, което вечно й подражава. И да си признаем, понякога доста успешно. Толкова, че не знаем в Матрицата ли сме или в реалността. И именно за това кавичките се превръщат в легенда. Никой не знае има ли ги, или не. Светът е разделен на два лагера. Едните виждат кавички навсякъде, другите са мечтатели.
Раждаме се мечтатели. После някой удря мечтите ни. После втори, трети. Всеки път те стават все по-здрави и устойчиви на удари. Докато един ден някой ги превземе отвътре и ги убие. Е, вярвам че това не се случва със всички. Само с много хора. Можеше да не се случи на мен, ще кажа като всеки, който е имал нещастието да погребе мечтите си. Но кой ми е виновен, че отворих вратите за врага им ? Същите тези мечти. Те сами са виновни за смъртта си. Не коментирам убиеца, защото той е просто поредната песъчинка във вселената. Песъчинка, доказала че кавичките могат да са навсякъде. Че няма как да си сигурен в човека до себе си.
Красива приказка е Любовта. Но няма много място в реалността. Също както и Вярата... в каквото и да е. Почти винаги идва момента когато умира (освен ако човека не умре преди това). За разлика от надеждата. Колко красиво изтъкани сме от противоречия. Сякаш нарочно, за да живеем ... интересен живот. Кой ли китаец е създал света така проклет? Шива ?
А Любовта ... тя май може да живее само вътре в нас. Просто защото не знаем дали я има в другия до нас. И рискуваме да я убием, ако се докосне до него. Твърде прекрасна. Твърде нежна. И твърде самотна. Твърде нещастна, когато е несподелена. Любовта изисква сливане на индивиди. Наречете я интеграл ако щете. Тя е живеца ни. Но не може да остане вътре в нас. Там вехне неупотребена. И остава само късмета да не попадне във вакуум когато се покаже. Или поне да оцелее и стане по-силна.
"Което не ни убива, ни прави по-силни"
Имах друга идея за темата, нещо се отклоних. Нищо де. Не заспивайте, свърших.
|
За "влюбването" и без кавички
За "влюбването" и без кавички
