А може би хората просто са прекалено глупави за да бъдат щастливи.
Живота е толкова прост, а те сами си го правят сложен. Щото не има харесва простотата му. Искат им се завъртулки. Украшения, проблясъци и екстравагантност. Различност. А камъните са си просто камъни. И водата и тревата. И вселената е просто място, в което сме посадени. Място, което ние можем да превръщаме в рай или ад, според това какви сме по душа.

Незная защо сме така устроени, че не понасяме простото щастие. Все гледаме да го разръчкаме, сърби ни и искаме да го почешем. Да го развалим и да построим по-добро. Винаги ламтим за нещо повече. Човешко е. От древни времена се знае този порок. Човешкото око е ненаситно. И тази лакомия убива щастието, разрушава рая и ни хвърля във войни, стоварва ни беди, прави ни нещастни и всичко сякаш се върши в името на щастието. А всъщност е от името на глупостта и във наша вреда разбира се.
"Да бездействаш е най-висшето действие". Една поговорка, която бихме могли да следваме по пътя към своето щастие. Но природната простота е в конфликт с мозъка. Прекалено много разсъждаваме, оплитаме се и страдаме от собствените си плетки. За да усетим че живеем, искаме да страдаме. Подсъзнателно, разбира се. Има логика в това. Трудно ще я обясня. Но нека опитам така - "прекалено хубаво не е на хубаво".

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите